Коул се намърда на мястото между Джуд и мен, почти избутвайки хлапето от пейката.
- Ей, съкровище! Трябваш ми за една секунда!
Обърнах се и зарових лице още по-надълбоко в ръцете си.
- Не може ли да почака?
- Той е буден и много сърдит. Бих оценил малко напътствия по въпроса как да го доближа. А и смятам, че си единственият човек, който би могъл да ми каже, ако той се опита да ми размекне мозъка.
- Хората вече знаят какъв е той? - попита Дунди изненадан. - Ти ли им съобщи?
- Албан знаеше - обясни Коул. - Той е виждал как Кланси влияе на един от агентите от тайните служби по време на едно от спиранията при прес обиколката му, след като е напуснал лагера.
При тези думи се изправих.
Ако Албан вече знаеше какъв е Кланси и какво можеше да прави, първата бележка на Лилиан Грей можеше да се разглежда по съвсем друг начин. „Ако ще се пробвам да го спася, трябва да изляза от обсега му." Лилиан може и да бе разбрала още преди президента Грей, че синът им ползваше способностите си, за да влияе на хората около себе си.
Нещата най-после започваха да придобиват смисъл и за мен. Албан бе видял Кланси да прави това точно преди да напусне, за да се включи в Лигата. Той бе излязъл от „обсега" на Кланси, както би казала Лилиан. Ако тя бе помолила мъжа си или когото и да е от съветниците му за помощ по изчезването си, Кланси е щял да има достъп до тази информация. Това очевидно е бил план на пълно отчаяние.
- Тогава защо, по дяволите, не е предприел нищо по въпроса - дочу се гласът на Лиъм зад нас. Линиите на лицето му се задълбочиха успоредно на намръщването му. - Това можеше да сложи край на цялата измислица за лагерите.
Коул врътна очи.
- И как е щял да го докаже? Хлапето бе като дух. Ние му пускахме примамки, за да видим дали ще дойде по желание, но той така и не го направи.
- Защото няма нужда от вас - каза Нико с дрезгав глас. - Той няма нужда от никого от нас. Сам се грижи за себе си.
Отворих уста, за да обясня теорията си, но Лиъм ме прекъсна.
- Ти не следва ли да помагаш на другите да разчистват това място? - попита остро той. И се взря точно там, където Коул бе поставил ръка върху рамото ми.
Беше пълна лудост да ги гледаш как стоят един до друг по този начин - с почти идентични изражения на гняв върху почти идентичните си лица.
- Чувствай се свободен да напуснеш по всяко време, Лий - каза Коул и го отпрати с махване на ръката. - Никой не те задръжа тук. Казах ти как да намериш мама и Хари, така че действай. Иди при тях и се скрий. Бих искал да съм там, когато им обясняваш как почти си успял да прецакаш цяла група деца, тъй като си твърде глупав, за да обръщаш внимание на това какво правиш и къде ходиш. След като им разкажеш, разбира се, за случилото се при опита ти за бягство от лагера.
Долових как Вида изруга тихо и стовари ръката си върху тази на Дунди, за да му попречи да се намеси. Нямаше обаче кой да спре мен.
- Престани! - избухнах аз. - Чуй се само...
- Ти... - силна руменина изби по врата на Лиъм, който видимо се бореше, за да запази изражението си спокойно. - Нямаш идея...
- О, да не вземеш и да се разревеш! - каза Коул, след като се изправи. - Не ме ли изложи вече достатъчно? Просто... върви! Боже, махай се вече, след като толкова искаш да си тръгнеш. И стига си ми губил времето!
- Момчета... - гласът на Джуд бе писклив, а думата разсече въздуха. - Момчета!
- Моля ви се - опитах се и аз отново. - Просто...
Джуд се наведе над масата и ме хвана за ръката, обръщайки ме обратно в посока към телевизора.
- Млъквай и гледай!
Президентът Грей бе напуснал колата си и оглеждаше тълпата, докато вдигаше ръката си за добре отрепетиран поздрав. Косата му бе по-сива, отколкото си я спомнях отпреди няколко месеца. По-големи торбички обрамчваха тъмните му очи. Но въпреки всичко това бе лицето на Кланси - бегъл поглед към това, на което щеше да заприлича след трийсет-четирийсет години. И дори само заради това не ми се щеше да погледна встрани.
- Какво е... - започна Вида точно когато камерата се фокусира върху една дребна фигура с качулка, която си проправи път покрай красивата руса репортерка, прескачайки над полицейските заграждения.
Президентът бавно продължаваше по пътя си нагоре по чистите бели стъпала на Капитолия. Ръката му бе протегната към губернатора. Зад него полъхът развяваше и националното знаме, и това на щата Тексас. Той явно не забелязваше, че нещо не е наред, до момента, до който мъжете в костюми край него извадиха пистолети, а лицето на губернатора стана бяло като тебешир.