Обходих с очи стаята, търсейки останалите Жълти. Те бяха в абсолютно същото зашеметено състояние - отпуснати и неотзивчиви към опитите на другите деца да ги изправят на краката им. Можех да зърна лицата им благодарение на бледата, умираща светлина на светещите пръчици.
- Какво става? - чух да казва Дунди. - Още едно прекъсване на тока ли?
Изшътках му да мълчи, тъй като се опитвах да чуя как един агент пресъздаваше
случилото се на Коул, докато вървяха обратно към нас.
- Резервният генератор все още работи. Нямаме мобилни или радио комуникации. Камерите към улицата са изключени. Бенет се опитва да ги пусне отново...
- Не се мъчете - каза спокойно Коул. - Те най-вероятно са изпържени.
„Изпържени?" Но това щеше да означава...
Бе прекалено голямо съвпадение токът ни да изчезне точно в този момент. Но това, което Коул намекваше, бе, че някой не бе бърникал по електромрежата на Лос Анджелис, а просто бе увредил всеки един електрически уред из целия град.
- Мислиш, че е бил някакъв вид електромагнитен пулс ли? - запита един друг агент.
- Смятам, че най-добре да си размърдаме задниците, преди да сме успели да разберем - Коул събра ръце пред уста и се опита да надвика паническото шепнене. - Добре. Знам, че сте тренирали това. Вземете нещо от тази стая, което можете да носите, и тръгвайте директно към изхода. Нищо друго. Придвижвайте се в ред. Задължителната евакуация започва сега!
Вида вдигна Джуд до себе си, оставяйки ме да издърпам Нико от стола му.
- Може да е просто поредно временно спиране на тока - запротестира един агент. - Не може да е в отговор на убийството. Най-добрият ни шанс е да слезем на ниво три и да изчакаме там.
- Ако това е нападение - допълни друг, - тогава най-безопасно за нас ще бъде да си останем тук!
- Най-безопасното място за нас е навън... оттук...
Чуха се три силни почуквания - все едно някой стоеше директно над нас и учтиво молеше да бъде допуснат вътре. Не знам защо го направих или дори въобще какъв си мислех, че е този шум, но избутах Нико към земята, а след малко усетих, че и Вида направи същото с Джуд край мен.
- Прикрийте се! - извика някой, но думите му изчезнаха сред нажежения до бяло изблик на светлина.
И тогава над главите ни заваля огън.
Трийсет и първа глава
Не усетих болката веднага - само тежкия натиск върху гръбнака си.
Отворих очи в пълна тъмнина. Нико крещеше името ми и ме държеше за раменете. Последва един кратък благословен момент, по време на който мозъкът ми бе в дрипи и не можеше да свърже това, което вижда, мирише и чувства с реалността, която току-що се бе случила. Всичко се филтрираше през тъмнина.
- Не! Първо трябва да я намеря...
- По дяволите, Лиъм! Мърдай! - изрева Коул. - Върви с другите!
- Те са тук - чух Вида да казва. - Помогнете ми с това...
Тежестта, която ме бе приклещила към Нико, се вдигна и в дробовете ми навлезе димен, прашен въздух. Закашлях се. Ръката ми се плъзна по пода, докато не намери нещо, което приличаше на светеща пръчка.
Но не беше. Бе нечий пръст и вече не бе прикрепен към тялото му.
Бях вдигната и изправена на крака. Задържаха ме, докато коленете ми се втвърдят.
- Слушайте... - започнах да казвам аз.
- Дружки от бункера - каза Вида, - трябва да вървим.
- Джуд...
- Тук съм - отвърна той. - Не те виждам, но съм тук...
- Всички са тук и сме наред - прекъсна го Дунди. - Казвайте накъде да ходим.
- Надолу... - изкашлях се, докато се опитвах да прочистя дебелия слой прах, който бе полепнал по езика и гърлото ми. Очите ми бяха започнали да се приспособяват. Така успях да разбера, че мъждукащото оранжево сияние, което ни заобикаляше, не бе от светещите пръчици, а от причинените от експлозиите огньове. Всички друго достигна до мен със скоростта на куршум, летящ към глава: от частично разрушения покрив висяха жици, както и части от самия покрив. И звукът от далечен гръм - той все още бе там. Сега вече бе по-силен и стреляше с енергичен ритъм.
Бомбардират града. Нямаше значение кои са „те" - не и в този момент. Избърсах хлъзгавия прилив на топлина, който вървеше надолу по челюстта ми, и погледнах към Нико, за да съм сигурна, че е добре. Той и Джуд се бяха сгушили заедно, а ръцете на всеки прегръщаха другия.
Завъртях се на пети и започнах да ги броя, докато вървях. Дунди стоеше и наблюдаваше тъмните силуети на деца и агенти, които напускаха, накуцвайки, през западния изход на залата. Лиъм се опитваше да стигне обратно при нас, блъскайки Коул, който пък се опитваше да го накара да се нареди зад другите. И Вида - тя се бе вторачила в безжизнените тела, разпръснати из пода, някои от които бяха наполовина погребани под срутилия се таван. В цялата зала се носеше миризма на обгорено месо и дим. По пода бяха разхвърляни маратонки и ботуши, изхвърлени от окървавени, немърдащи крака.