- Руби? - попита Дунди. - Какво става?
- Какво? - намеси се и Лиъм, обръщайки се към мен. - Какво има?
- Къде... - започнах аз. - Къде е Джуд?
Момчетата се спогледаха и сами се обърнаха, за да огледат децата.
- Джуд! - извика Вида, докато го търсеше с очи. - Джудит! Това не е смешно!
Не видях лицето му из децата, които седяха около нас, а агентите се грижиха за
това никой да не напуска прикритието на моста за момента. Към нас започваха да се обръщат лица - включително и това на Коул.
- Той слезе долу, нали? - попитах аз, а гласът ми бе изпълнен с паника. - Той нали беше с вас отзад, нали?
О, боже мой.
Веждите на Вида се сключиха много рязко заедно. Някаква тъмна мисъл проблесна на лицето й.
- Вида! - хванах я за предната част на суичъра й. - Кога за последно говори с него? Кога го видя за последно?
- Не знам! - извика тя и ме избута от себе си. - Не знам. Ясно ли е? Беше толкова тъмно...
Тръгнах да бягам, като избутах Вида, за да стигна до отвора на тунела в горната част на дигата. Нико погледна нагоре към мен и аз най-после разбрах, че той
чака Джуд, а не Кланси.
- Руби... - започна Нико. - Къде е той?
- Спри! - каза Коул и ме хвана за лакътя. Започнах да се боря с него, опитвайки се да се изпълзна. Джуд бе там долу. Той бе там долу. А последното място, на което бих оставила Джуд, бе на тъмно и сам.
- Вие бяхте отзад, нали? - продължи той. - Аз изпратих един от агентите долу, за да сме сигурни, че няма да оставим никой назад. Те казаха, че цялата структура е поддала...
- Млъквай! - извика Лиъм. Той ме издърпа надалеч от Коул. - Дунди и аз ще отидем, става ли? Убеден съм, че някъде е загубил групата.
- Няма абсолютно никакъв начин да те оставя да се върнеш там - изригна Коул. - Ще ти нашаря задника, ако направиш само още крачка напред.
Лиъм не му обърна внимание.
- Той може да си е изкълчил глезена или да се е подхлъзнал и да си е ударил главата - добави Дунди, но определено изглеждаше болен. - Може просто да е в капан сред отломките...
- Не! - изръмжах аз. - Той е моят...
- Руби, знам. Ясно ли е? - увери ме Лиъм. - Но ти, Коул и другите, трябва да измислите как да ни изведете оттук - при това бързо. Нека направим поне това за теб.
- Отговорността е моя! - казах аз. - Аз съм Водачът.
- Ти не си ми водач - каза той нежно. - Нали помниш? Ще стане по-бързо, ако идем аз и Дунди. Ще се върнем още преди да усетиш, че ни няма. А ти и другите решете как да се махнем оттук.
Поклатих глава.
- Руби, остави ги да идат - каза Вида, като ме хвана за ръка. - Хайде.
Коул нададе остро, ядосано ръмжене и блъсна една светеща пръчка в гърдите на брат си.
- Имаш час! Нито секунда повече. След това тръгваме без вас.
Лиъм погледна към Дунди и кимна към чакащата врата.
Трийсет и втора глава
Те не се върнаха след час, нито след два.
Опитах се да си спомня колко време ни бе отнело да минем през тунелите първия път - беше нещо от рода на едва половин час? Или повече? По това време ми се бе сторило като цяла вечност.
Вида и аз стояхме от всяка страна на отвора, с гърбове подпряни на стената. Тя бе скръстила ръце пред гърдите, а краката й бяха протегнати. На всеки няколко минути пръстите й започваха да притискат силно всяка ръка и тя започваше неспокойно да клати крак.
Коул и другите за трети път се караха за разделянето на групата. Повечето от децата се бяха предали на умората, независимо от това колко се бяха борили. Те се бяха свили на сянка или пък се бяха облегнали едно на друго. От време на време вятърът довяваше до нас прошепнатото име на Джуд, изречено със същия повей, който бе погалил и децата, убити по време на началния взрив.
Осем от тях бяха изчезнали в миг. Почти половината ни група.
Аз първа дочух звука от стъпките и се избутах от земята. Вида остана както си беше, задържайки каквато и мисъл да подскачаше из главата й за себе си. Аз присвих очи и се взрях в тъмнината, за да открия извора на движението.Преброих неясните, тъмни фигури, докато се движеха нагоре по стълбата. Една... две...
Две.
Две.
Лиъм излезе пръв, протягайки към мен ръка, без нито дума обяснение. Оставих го да ме отведе долу към дигата, на слънце и далеч от другите. Само веднъж погледнах назад през рамо, колкото да видя, че Дунди се свива долу до Вида.
- Знам - чух я да казва с дрезгав глас. - Не се мъчи.
Лиъм привлече вниманието ми обратно към себе си, борейки се очевидно да укроти собствените си емоции. Значи не го бяха открили. Сега можех аз да се пробвам. Аз познавах Джуд по-добре от тях. Сигурно има тунели с километри под града и аз доста по-лесно щях да се досетя...