Днес ние получихме потвърждение на два смущаващи доклада на тайните служби, които се надявах да са само слухове. Първо, че Федералната коалиция и нейните последователи са в джоба на терористичната организация Детската лига и заедно те са създали програма, която промива децата ви -същите, които са успели да откраднат от животоспасяващите рехабилитационни лагери, - за да станат войници. Да се бият и да убиват с настървеност, която е толкова нечовешка, колкото и способностите, които притежават. Като не виждах друга алтернатива, аз незабавно заповядах въздушно нападение срещу центъра на тези организации - Лос Анджелис.
Тези атаки бяха насочени и предвидени да минимализират щетите сред цивилните. Не скърбете за загубата на тези осъдителни човешки същества. В процеса на човешката история е имало времена, в които е имало необходимост от огън, за да се изгори дебнещата зараза. Сегашните времена са такива. Това е единственият начин, по който отново можем да изградим нацията си - при това, по-силна отпреди.
- Забравил е частта с Бог да поживи Америка - измънка Лиъм, докато мачкаше хартията.
Зад нас се чу изстрел. Завъртях се и хванах ръката на Лиъм, за да го принудя да застане зад мен. Агентите бяха оформили кръг около нещо - някой - от отсрещната страна на реката. Мъжете и жените, които бяха въоръжени, бяха изкарали оръжията си. И се бяха прицелили.
- Каква е тази шега? - издиша Лиъм зад мен. Вида на практика изкрещя от ярост, докато тичаше към групата агенти по-бързо, отколкото ние можехме да я стигнем.
Повечето от тях бяха наясно да се отдръпнат от пътя на Синьото момиче, което прекъсна кръга, но само Коул бе достатъчно глупав, за да се опита да я спре от това да разкъса гърлото на Кланси Грей.
- Как? - крещеше тя, докато се вклиняваше сред децата и агентите и си проправяше път напред. - Как?
Кланси бе мръсен - покрит с канални нечистотии, прах и кръв, които се бяха втвърдили около подутите му нос и очи. Но дори и избутан на ръце и колене, той пак успяваше да изглежда самодоволен. Предизвикателен.
За първи път забелязах отворената зад него врата. Тя бе директно от другата страна на изхода, през който бяхме преминали ние - на противоположния бряг, скрита в мъртвата точка на една от опорните колони, под пласт ярки графити.
Кланси се изсмя тихо и без всякакъв хумор.
- През канала в банята на момчетата - тъмните му очи срещнаха моите. - След като ми се наложи да разбия шкафа.
- Така ли бе планирал да излезеш? - запитах го аз. - След като вземеше каквото ти бе нужно от офиса на Албан?
Кланси повдигна рамене, без да се притеснява особено от пистолетите, насочени към лицето му.
- Не знаеше за този изход, нали?
- Господи! - каза един от агентите. - Ама това е... Това наистина е хлапето на президента!
Кланси е жив, мислех си аз, докато се обръщах към Лиъм, а Джуд не е. Той обви врата ми с ръка и ме привлече до себе си. Нямаше никакъв смисъл - не бе възможно.
- Той е нашият билет за навън! - каза друг внезапно. - Ще го заменим за безопасно преминаване! Слушай, Стюарт - градът е наводнен от униформени, а ние нямаме транспорт или пък начин да се свържем с ранчото. Каква друга карта бихме могли за изиграем?
- Няма да е и особено лесна работа да го пуснем да си играе с новите ни съседи. Все пак той е Оранжев - ще намери начин да се измъкне - Коул погледна към Кланси, като не обърна внимание на шокираните звуци от страна на другите. -Може би е по-добре да го довършим сега и да изпратим обратно тялото му. Това ще е доста добро съобщение за милия му татко. А извън града ще намерим друг начин да излезем.
Имаше шепот на съгласие от страна на няколко от другите.
- Няма да излезете от този град - каза Кланси. - Баща ми не е реакционер. Това не е играта му. Той вече е предвидил стратегия за всеки възможен изход. Повярвайте ми, това се е готвело от месеци, а може би дори и от години. Когато се е уморил да чака извинение, което да оправдае атаката, сам си е създал такова.
Това бе твърде абсурдно, за да може да повярваш в него.
- Мислиш, че баща ти сам си е подготвил покушение?
- Така щях да постъпя аз. Предполагам, че е оцелял?
Захватът на Лиъм върху мен се затегна, докато стана почти непоносим. Аз отново се тресях, само че този път през мен пламтеше гняв. Вида и Дунди, и двамата погледнаха към мен, все едно очакваха аз да го оборя. Не знам какво ме ужасяваше повече: това, че може и да не грешеше, или това, че това бе старият Кланси - този, който знаеше, че винаги може да постигне това, което искаше.