Никой не проговори. Взирах се в самодоволното изражение на Коул, сетне в убийствения поглед на Роб. Късчето пространство помежду им бе пълно с нещо повече от недоверие и раздразнение - тук се усещаха години на обща история, обагрена с омраза, която не разбирах.
Напрежението в лицето на Албан се оттече като падащ дъжд и в един момент и той започна да се усмихва.
- Тук съм склонен да се съглася с агент Стюарт, Руби. Благодаря ти за проявеното бързо мислене - Албан премести някакви хартии на бюрото си. -Агент Медоус, довечера ще прочета цялостния ви доклад. Засега сте свободен.
Когато старшият агент се изправи, аз също го последвах и се наклоних към вратата, очаквайки бързото си бягство. Вместо това гласът на Албан ме задържа.
- Само още нещо, Руби. Надявам се да нямаш нищо против. Бих искал да обсъдя нещо с теб и Коул.
„Пуснете ме. Нека си ида. Моля ви..."
Стана ясно, че това не се харесва и на Роб, но и той нямаше избор. Вратата зад него се затвори толкова силно, че успя да раздрънка старите стъклени бутилки от кока-кола, които красяха полицата над нея.
- Сега, малко по-спокойно вече... - Албан погледна към мен. - Да започна с това, скъпа, че тук ти се доверява информация, която е доста над нивото ти на разрешен достъп. Ако чуя и една дума от този разговор, издишана някъде извън тези стени, ще има последствия. Тук важат същите правила като онези долу.
„Не, само не това. Моля ви, нека не е това."
- Да, сър.
Задоволен, той се обърна към Коул.
- Държа на онова, което казах преди малко. Съжалявам, че трябва да ти причиня това, преди напълно да си се възстановил. Но както знаеш, налага се да си върнем информацията, която е била взета от теб.
- Напълно съм наясно - отвърна Коул, - но както вече ви съобщих, не знам у кого е тя. Бях в безсъзнание, когато я взеха и, честно казано, сър, не си спомням много от случилото се, след като ме заведоха в бункера. Не съм сигурен дали е била взета от връзката ми.
Наблюдавах го как прокарва бинтована ръка над късо подстриганата си руса коса, чудейки се дали и за Албан бе толкова очевидно, колкото и за мен, че той лъже.
- И това е напълно разбираемо, като се имат предвид обстоятелствата - рече Албан, облягайки се назад в стола си. Той сключи пръсти и ги положи върху стомаха си. - Ето тук на помощ идва Руби. Тя ни служи като инструмент, който помага... да разчитаме спомените на нашите агенти. Тя вече ни съдейства да намерим доста данни, които бяха попаднали в неправилните ръце.
„Моля ви се. Моля ви се. Моля ви се. Не и него!" Не исках да прониквам в ума му. Не исках да виждам проблясъци от спомени с Лиъм... или пък за техния живот. Исках просто да се махна от него, преди смаляващият ми се гръден кош да разкъса сърцето ми.
Коул видимо пребледня - от гънките между веждите чак долу до пръстите, които бяха обхванали подлакътниците на пластмасовия стол.
- О, я стига - засмя се Албан. - Казвали са ми, че е напълно безболезнено. А ако не е, обещавам, че веднага ще я накараме да спре.
В това не се съмнявах. Дори и да подивеех и да не отпуснех ума на Коул, всички съветници и старши агенти носеха малки ръчни тонколони, които функционираха като миниатюрни машини за Бял шум.
- Ти винаги си първи като доброволец за скачане от мостове и инфилтриране в „Пси", а не можеш да оставиш едно момиче да надникне набързо в спомените ти, и то, като се има предвид, че това ще е от полза на семейството ти тук - в полза на Родината ти? - усмивката на Албан така и не заигра, независимо от цялото му нервничене.
„Умно", помислих си аз. Речта в стил Направи го за Великата си Родина бе едно ниво над директна заповед, а Коул бе достатъчно умен, за да разбере колко по-добре ще изглежда, ако се съгласеше на това по „собствено желание".
- Съгласен съм - каза Коул, обръщайки се най-накрая към мен. - Какво трябва да направя?
Минаха няколко минути, преди да открия гласа си, но се гордеех с това колко силен се оказа той.
- Дай ми ръката си.
- Бъди мила с мен, сладурано - помоли Коул, а пръстите му леко потръпнаха, когато докоснаха моите. Албан се засмя неприкрито на това, но Коул издиша набързо и затвори очи.
Ръката му бе леденостудена и хлъзгава на допир. Опитах се да игнорирам настоятелното притискане на палеца му към моя. Ръката на Лиъм винаги бе поглъщала моята, когато той я бе държал, но тази бе някак по-голяма. Дланите бяха по-груби и с мазоли, каквито се появяваха след години на боравене с тежести, оръжия и водене на боеве. Различен бе и начинът, по който пръстите на лявата му ръка потреперваха от време на време.