- Бартлет. Какво мислиш, че прави той? - попита Джуд. Страниците се разлетяха изпод пръстите му. - Разпознавам другите имена. Франсис е сладурче, веднъж ми даде шоколад. Също така харесвам Лебровски, Голд и Филман. Готини са. Научиха ме как да редя пасианс. Харесвам и Водача ни също. Радвам се, че повишиха Бартън. Но кой, по дяволите, е Бартлет?
- Не знам и не ми дреме - отвърнах с поглед, фокусиран върху медицинските кашони пред мен. Всъщност знаех кой е Бартлет - някакъв новак, когото бяха преместили при нас от базата в Джорджия. Бях дочула в съблекалнята как няколко Зелени момичета обсъждаха въпроса за това какъв „прекрасен екземпляр" е, само че ме бяха забелязали и се бяха разделили, преди да мога да науча каквато и да било полезна информация.
Джуд вече си пееше тихо, а единият му крак тактуваше в безумен ритъм върху подложките, които се намираха под нозете ни. Компасът, който висеше около врата му, се бе измъкнал изпод якето му и се люлееше в ритъм. Не мисля, че това дете спря да мърда дори за секунда през целите пет часа, през които летяхме.
- Бартлет е завършил „Уест Пойнт". Мислиш ли, че това означава, че е добър?
- След като си запаметил информацията за екипа, дадена ни в папката, защо въобще ме питаш?
- Защото хората са много повече от това, което парче хартия или компютърен файл могат да ти кажат за тях. В действителност не ми пука, че специалността на Бартлет са боевете с нож. Не ме разбирай грешно, но наистина бих искал да знам защо например се е присъединил към Лигата, какво смята сега за решението си. Любимата му храна...
Тук вече не се сдържах и се обърнах да го погледна - наполовина впечатлена, наполовина ужасена.
- Смяташ, че любимата му храна е по-важна от това да знаеш какъв би бил предпочитаният метод, чрез който би могъл да те убие по време на бой?
- Ами, да. Това някак...
Не съумях да се спра. Не мога и да обясня защо гневът ми се възпламени така бързо и ме затопли цялата.
- Екип Бета ли те интересува? - можех да чуя ударите на сърцето си дори в ушите си. - През следващите дванайсет часа те са единствените шестима души, които няма да се опитват да те убият. Но пък не са длъжни и да те защитават, особено ако това ще попречи на Операцията. Затова следвай заповедите на Водача и си дръж главата наведена. Това е всичко, което трябва да знаеш.
- За бога! - каза Джуд, примигвайки. - Не всеки възрастен на тази планета се опитва да ни загроби.
Езикът ми бе пленен зад стиснатите ми зъби. „И ти си мислиш, че да те убият, е най-страшното нещо, което могат да ти сторят?"
- Аз просто искам да опозная хората - обясни ми той. - Какво лошо има в това?
- Извинявай - съжалих аз. - Повечето от тях не биха искали да го правиш.
- Не, искам да кажа... - той размаха ръце из въздуха, все едно това щеше да разреши мистерията, за която намекваше. - Просто в наши дни хората толкова бързо те разкостват и ти се разпадаш на информационните си съставни части, които те после незабавно качват в системата. А пък аз смятам, че никой не може да опознае добре друг човек, освен ако наистина не внимава. - Той спря и протегна дългия си врат, за да се огледа, но нашият Закрилник бе зает да играе карти с Франсис. - Ето, виж Роб! Файлът за него е перфектен. Учил е в Харвард, бил е рейнджър в армията, после за кратко агент на ФБР. Висок е 1.83 и тежи 92 кг. Знае как се ползват оръжия и говори приличен испански. Но това... Никъде в тази информация няма намек, че той... - Джуд сякаш дерайлира. - Не искам просто да виждам нечие лице. Трябва освен това да познавам и сянката му.
Не мисля, че Джуд бе губил някого преди Блейк. Естествено, беше чувал за агенти, убити по време на мисия - в атака или при експлозия, - но веднъж когато се настаниш добре в този особен вид мъка, който идва с раздялата с някого, когото си познавал до мозъка на костите си, човек се научва да не се опитва.
- Така ли? - попитах аз. - А познаваш ли моята сянка?
Той погледна настрани и надолу към мястото, където токовете на комично огромните му ботуши подскачаха над постелките.
- Не - отвърна толкова тихо, че гласът му почти се изгуби в хилядите километри кристалносин въздух под нас. - Понякога дори си мисля, че даже не съм виждал добре и лицето ти.
Това не ме притесняваше. Ръцете ми изгубиха сетивността си, но това бе просто заради студа. Причината не беше в леда, който изведнъж се бе появил помежду ни в рамките на няколко секунди. Челюстта ми бе стисната, за да не допусне зъбите ми да затракат или да захапе в отговор, издавайки грозен, гневен звук. Нямах потребност да бъда харесвана, желана или обгрижвана. Не се нуждаех от приятели и определено нямах нужда това хлапе, което веднъж бе сринало цялата компютърна мрежа на Лигата само защото се беше спънало в огромните си крака, да се опитва да ми вмени чувство за вина, че съм нещо, което реално не бях. Просто малко студ.