Усетих как той ме хвана за якето отново и ме насочваше, вървейки с тълпата. Барабаните пред нас се събудиха за живот с трескав ритъм и за пръв път долових лек пристъп на паника. Стори ме се, че някой отзад извика името ми, но дори скандиранията бяха удавени от яростта, която бе завладяла ума ми.
Тълпата около мен нарастваше и колкото по-напред се придвижваше по улицата, толкова повече хората се докарваха до състояние на обезумяло вълнение. Едно и също скандиране пееше в кръвта им: повече, повече, повече, повече. Това бе единственото, което ги свързваше. Едничкото нещо, което те всички искаха - повече храна, повече свобода, повече пари, повече...
Почти веднага осъзнах накъде сме тръгнали - обратно към сърцето на Бостън. Пред нас бе мостът на „Масачузетс Авеню". Там бяха и познатите проблясващи светлини на полицейските коли, които го бяха блокирали.
Протестиращите не се спряха.
Имаше дузини полицаи в защитна екипировка. Служителите на Националната гвардия ни взеха на мушка, ала нито един протестиращ не секна марша си напред. Почувствах как краката ми се забавят, но бях избутана напред от силата на разбиващата се зад мен вълна.
Полицаят, който се намираше в центъра на случващото се - прошарен възрастен мъж, - ни изгледа и вдигна мегафона.
- Говори сержант Бауърс от Бостънската полиция. В момента нарушавате Общия закон за масовите прояви, глава две шейсет и шест, раздел едно двайсет, и подлежите на арест. Вашето събиране е незаконно. Настоявам веднага и по мирен начин да се разотидете. Ако не се подчините и не сторите това, ще бъдете арестувани. Това е единственото предупреждение, което ще получите.
Не видях първия камък, който бе хвърлен. Не зърнах дори втория или третия, но пък чух дрънченето от удара им в щитовете на полицията за борба с безредиците.
- Стреляйте тогава! - извика някой. - Огън! Огън! Огън!
Момичетата около мен подеха лозунга и започнаха да го крещят. Стреляй, стреляй, стреляй! можеше да си съперничи само с пеенето.
Започнах да давам назад, като си пробивах път с лакти през пулсиращия натиск на тълпата. Те искаха полицията да открие огън по тях? За да покажат какви са... или...
Да го заснемат на видеоклип. Видях вече изправените устройства в безжизнените им и замръзнали ръце. Снежинките не се отделяха от стъклените очи на камерите, които следваха траекторията на всеки камък, всяка снежна топка или тухла, запращани по мъжете и жените в униформа. Наведох се с ръце над главата си и се запровирах към края на стадото. Един отклонил се лакът се заби в задната част на главата ми и това бе достатъчно, за да ме изтръгне от мъглата, в която бях изпаднала.
Протегнах се зад мен и хванах ръката на Джуд, но щом се обърнах, открих, че човекът, който ме държеше за якето, бе ниска азиатка с дебели черни очила, която изглеждаше точно толкова стресната да ме види, колкото и аз нея.
- Извинявай! - извика тя. - Мислех, че си приятелката ми.
„По дяволите! - Завъртях се и огледах близкостоящите. - Къде е той?"
Стрелбата беше единственото достатъчно пронизително нещо, което можеше да среже скандиранията, единственото достатъчно силно нещо, което да ги накара да замлъкнат. И аз, и момичето отскочихме назад, но бяхме грубо избутани от хората, които все още маршируваха напред. Вероятно офицерът или войникът си бе помислил, че тази заплаха ще разпръсне тълпата, но очевидно доста бяха подценили гнева, който захранваше присъстващите.
Протестиращите, водещи колоната, явно бяха свикнали с подобен род тормоз. Надзърнах назад през рамо. Те се бореха с щитовете, които им препречваха пътя, и продължаваха протеста върху капаците на полицейските коли. Тези с по-малко късмет биваха издърпвани назад и бити по земята с палки.
- Джуд! - извиках, а чувството ми за вина едва не ми подкоси коленете. - Джуд!
Първата кутия сълзотворен газ бе хвърлена със зловещо съскане, но дори то не
успя да сплаши тълпата. Само съумя да ги предизвика да превземат на бегом позициите на полицаите. Усетих как някой се опитва да ме хване за ръката и да ме обърне, за да го погледна, но имах шанса да се освободя.