„Лош план - помислих си, задавяйки се от отровения въздух. - Лош, лош, много лош план, Руби!"
Беше чист късмет, че в този момент успях да го зърна. Вече се обръщах на другата страна, когато мернах с крайчеца на окото си една къдрава глава.
Синьото яке на спешния екип се вееше във въздуха, а ръкавът му, изглежда, беше разрязан с нещо назъбено. Джуд се бе изправил на пръсти, опрял ръка на една улична лампа, за да стои прав, а другата бе свил пред устата си, докато викаше: „Руби! Руу!" отново и отново.
Сега вече виждах как страхът захранва притеснението и го превръща в хаос. Фигурата на Джуд изчезна от очите ми, обвита в облак сълзотворен газ, скрита зад внезапния наплив от тела, опитващи се да избягат от оръжията, дима и моста. Хората крещяха, а стрелбата не спираше. Имаше вече и нови шумове. Един хеликоптер кръжеше над нас и ни обливаше с лъч светлина. Въртенето на перките му донякъде прогонваше задушливия дим, но пък разчистваше пътя на служителите от Националната гвардия към нас. За първи път забелязах повече от една черна униформа.
Ако нощта бе ясна, ако от очите ми не се стичаха сълзи, ако можех да чуя нещо друго освен гърмящото бумтене на собственото ми сърце, най-вероятно щях да го забележа по-рано. Кожата ми почувства как въздухът като че ли завибрира насреща ми. Долових полъха на озон секунда по-късно от необходимото, за да мога да направя каквото и да е по въпроса.
- Джуд, недей!
Редицата улични лампи покрай пътя започна да жужи. Оранжевите им светлини се избелиха до разтопено бяло секунда преди всичките да гръмнат заедно, изпращайки дъжд от стъкло и искри върху вече и без това изплашените протестиращи.
Не съм сигурна дали някой се бе досетил какъв е Джуд, не и преди светлините на съседните сгради да се запалят след месеци или години на тъмнина.
Достигнах до него половин секунда преди мъжа с пистолета от Националната гвардия. Ударих го с рамо в гърдите и двамата паднахме на земята. Сблъсъкът изкара въздуха от дробовете ми, но скочих бързо на крака и го прикрих от приклада на пушката на войника. С един замах обаче той ме халоса по черепа и ме прати да се рея из тъмнината.
Седма глава
Земята под бузата ми тътнеше, глухо дрънчене, което подчертаваше тъпата болка в мозъка ми. Усещането в крайниците ми се завръщаше бавно. Поех дълбоко въздух, опитвайки се да преглътна вкуса на желязо и сол от сухия си език. Сплъстената ми коса прилепваше към врата ми на туфи. Понечих да се протегна и да я махна, но открих, че ръцете ми са захванати зад гърба ми и нещо остро там се впиваше в кожата ми.
Раменете ме заболяха, докато се въртях в желанието си да се настаня по-удобно на мръсния под на вана. Отзад беше тъмно, но от време на време през металната решетка, отделяща предните седалки от останалата част на автомобила, проникваше проблясък светлина. Точно колкото да видя, че униформеният шофьор на колата и пътникът до него бяха облечени в черно.
По дяволите! Пулсът се качи в ушите ми, но не чувствах страх. Поне не и докато не забелязах Джуд, седящ изправен на една от седалките - с вързани ръце и запушена уста.
Макар от СОП да ми бяха вързали ръцете неясно по каква причина, най-вероятно защото вече бях в безсъзнание, то поне не ми бяха запушили устата, за което им бях благодарна. Соковете от жлъчката ми се надигнаха, изгаряйки гърлото ми, и единственото по-лошо, което вече можеше да се случи, бе да се задавя от собственото си повръщане. Долових как притеснението в мен се разраства, за да стигне до бавен и постоянен припев, нашепващ: „О, не! Не пак! Не мога още веднъж да ида там!".
„Успокой се - заповядах си. - Така не си си от полза. Овладей се!"
Не можех да накарам челюстта си да помръдне и от нея да излезе нещо, което да привлече вниманието на Джуд. Отне му малко време, докато забележи, че въобще се бях събудила, а когато това стана, тялото му подскочи от изненада. Пробва да махне плата от устата си с рамо, но напразно. Поклатих глава. Ако щяхме да вършим нещо, трябваше да е на тихо. Страхът на Джуд бе като живо същество, което се рееше над раменете му - черно и буреносно. Той започна да се тресе неистово, размята глава, напъвайки се отчаяно да поеме въздух с дробовете си.
„Получава пристъп на паника." Мисълта ми бе глуха и непоколебима, но бях изненадана от решимостта, която успя да влее във вените ми.
- Всичко е наред - прошепнах аз, надявайки се, че мъжете отпред няма да ме чуят благодарение на бърборенето на радиото. - Джуд, погледни ме! Трябва да се успокоиш.