- Тук Морено. Чувате ли ме?
Агентът от СОП май се сети за протокола, защото се пресегна и отвори вратата, изскачайки в снега. Налагаше се да ни провери и да види дали сме наред.
Аз бях готова за него.
Когато се гмурнах над тялото на Джуд, краката ми трепереха като крайниците на жребче. Стигнах до вратата преди войника. В едната му ръка бе пистолетът, но другата трябваше да е свободна, за да отвори задната врата. Белезниците ми хванаха врата му в примка, а лицето му попадна между ръцете ми, преди дори да успее да издаде възклицание на изненада.
Войник Морено беше толкова разтърсен, че мозъкът му не оказа никаква съпротива. Поех контрол над него спокойно, лесно и без какъвто и да е намек за болка в ума ми.
- Свали... белезниците ни! - заповядах му аз. Изчаках го да се пресегне и да го направи, преди да изтръгна пистолета от ръката му. Джуд издаде блажен стон, когато металният захват го освободи. - Обърни се и тръгни пеш обратно към Бостън. Не спирай, докато не стигнеш до река Чарлз. Ясно ли е? - Пръстът ми се уви около спусъка на пистолета.
- Тръгни пеш обратно към Бостън - повтори той. - Не спирай, докато не стигнеш до река Чарлз.
Почувствах как Джуд се олюлява зад гърба ми, но задържах черния пистолет насочен към главата на агента, докато той се отдалечаваше и изчезваше в нощта и вихрещите се облаци сняг. Ръцете ми започнаха да треперят както от мразовития студ, така и от стреса да се задържа изправена.
Шофьорът на камиона не бързаше. Все пак се появи на прозореца от страната си и се облегна на него.
- Всички наред ли са? Обадих се за помощ.
Дадох знак на Джуд да остане намясто. Агентът от СОП все още се виждаше въпреки тъмната си униформа и непрогледния път. Продължаваше да се отдалечава надолу по шосето. Шофьорът на камиона веднага го забеляза. Броях стъпките му, когато се затича, за да го достигне.
- Ей! Къде си тръгнал? Ей?
След като го зърна, Джуд махна белезниците от трескавите си ръце. Те изтракаха, щом паднаха на земята. Шофьорът на камиона се завъртя на пети, но аз вече бях готова за него и го чаках с насочен пистолет и нетрепващи ръце.
Лицето на шофьора изцяло пребледня изпод брадата му. За един момент двамата просто се взирахме един в друг, а снегът се диплеше в твърдата му коса. Якето му бе на яркочервени карета, които наподобяваха тези от плетената шапка, нахлупена възможно най-ниско над ушите му. Бавно... той вдигна ръце във въздуха.
- Деца - поде с пресеклив глас. - О, боже мой, вие, деца, да не сте...
Ръката на Джуд ме хвана здрава за рамото.
- Руу... - започна той несигурно.
- Изчезвай - казах, посочвайки към пистолета в ръцете си.
- Ама... най-близкият град е на километри оттук - видях как шофьорът се успокои. Сега, когато шокът бе попреминал, ръцете му се отпуснаха обратно край тялото. Очевидно смяташе, че не съм способна или няма да искам да го застрелям, ако се стигнеше до това. Не знаех дали да съм яростна, или благодарна. - Къде ще отидете? Искате ли да ви хвърля до някъде? Нямам много храна, но... поне ще е топло и...
Вероятно шофьорът си мислеше, че така изглежда мил. Поне Джуд определено го възприемаше така. Едва го удържах за якето, за да му попреча да не се хвърли извън вана, за да прегърне мъжа в изблик на сълзлива благодарност.
Или пък шофьорът просто с радост щеше да прибере по десет хиляди долара на глава, които щяха да му дадат, ако ни предадеше.
- Казах ти да изчезваш! - повторих, махайки предпазителя на пистолета. -Тръгвай!
Почувствах как той сякаш искаше да каже нещо друго, но думите останаха заклещени в гърлото му. Поклати глава веднъж, два пъти и ми кимна едва доловимо. Джуд запротестира приглушено, като изпъна ръка в посока към него, все едно така щеше да го принуди да спре. Шофьорът се обърна бавно и още по-бавно пое в обратната посока.
- Защо постъпи така? - извика Джуд. - Той просто се опитваше да помогне.
Тънкият леден слой върху пътя изхрущя, когато скочих долу и се върнах в състояние на пълна бдителност. Нямах време за обяснения, не и когато нуждата да бягаме припяваше във вените ми. Нощта бе дълга, а купчините сняг в гъстата гора около нас - недокоснати. Щеше да се наложи да се движим бързо и да прикриваме следите си.
- Ще си помагаме - казах му и го поведох в тъмнината.
Далечните точици на фаровете долу върху шосето не помагаха за отпускането на хватката на студа, който бе вкопчил пръсти в гърдите ми, докато бягахме. Продължавах да се надявам, че ще попаднем на кола, която бихме могли да използваме, но всяка от тези, които бяха изоставени в тази отсечка на пътя, или беше с мъртъв акумулатор или без бензин. След петминутно щурмуване през снега до колене в близката гора, вървейки покрай ръба на нещо, което си представях като магистралата за Масачузетс, най-после стигнахме до знака за разклона към Нютън, Масачузетс, и до още един, обясняващ как до Провидънс, Роуд Айланд, остават седемдесет и два километра.