Много правилни наблюдения. Всичките - разсейващи.
- Дай да не изпреварваме събитията. Първо трябва да открием брата на Коул.
Джуд кимна.
- Леле, това ще е доста... странно. Говоря за срещата с него. Спомням си, когато той изчезна. Никой дори не забелязал, че го няма, докато в края на
симулацията не преброили хората.
Погледнах към него.
- Ти си познавал Лиъм?
Той надзърна към мен и видях как кехлибарените му очи леко се разшириха.
- О, не. Не го познавах лично. Бях чувал за него. Той тренираше в Щаба в Джорджия, а пък аз и Вида винаги сме били в Ел Ей. Но заради Лиъм преместиха всички тренировки на деца „Пси" в Калифорния. Предполагам, че когато всички са под земята, шансът някой да изчезне доста намалява.
„Ама, да. Разбира се." Лиъм нямаше как да е в Калифорния. Изненадах се колко по-добре ме накара да се почувствам мисълта, че не му се бе налагало да живее в тази усойна дупка под земята.
- Лиъм ли е един от тези, които издирваш в „Пси" мрежата всяка седмица? -попита Джуд. - Нико веднъж ми спомена. И другите ли ще потърсим? Усетих как търпението ми се пропука като ледената коричка на снега, през която преминавахме с хрущене. Но и, честно казано, тази вечер то нямаше никакъв шанс.
- Това не ти влиза в работата! - изсъсках. - Ти дори нямаше да си тук, ако не бе нагазил в такива дълбоки лайна!
- Знам го, ясно ли е? Знам! - заяви Джуд, вдигайки ръце. - Ти не ни харесваш, не харесваш Лигата, не искаш да бъдеш Водач, не искаш да приказваш за себе си или за Кейт, или пък за тренировките, или за любимата си храна, да не говорим пък за твоето семейство и приятели. Супер. Прекрасно! Чакай! Какво правиш?
Бях си помислила, че съм си ги представила, докато вървяхме - просто далечни, неразпознаваеми форми. Но докато слизахме надолу по билото на следващия хълм, горите изведнъж се отдръпнаха назад, за да разкрият малка, тясна квартална уличка.
Дочух как Джуд се подхлъзна и спря на ръба на заледената улица в момента, в който съзря, че тези къщи са със светнати лампи, че пред гаражите имаше коли, а зад пердетата се движеха хора, готови да отбележат завършека на поредната сряда.
Един мъж със стар камион се опитваше да изрине снега от улицата, борейки се с дебелия килим пред себе си. Избутах Джуд обратно зад себе си, с поглед, вперен в къщата директно срещу нас - от другата страна на улицата. Смътна идея си проправяше път през мъглата от изтощението ми. Видях малък сребрист седан, паркиран на алеята пред една къща, но по-важното бе, че бях забелязала размазано очертание през малкото прозорче на входната врата.
Веднага щом снегоринът мина, някаква жена излезе навън и се обърна да заключи вратата зад себе си. Косата й бе пепеляворуса, но на общия фон се открояваха сребристи кичури. Тя надничаше измежду изумруденозелена плетена шапка и черното палто, в което бе облечена. Видях част от роклята й, докато закопчаваше палтото си над нея. Кройката и цветът отговаряха на нещо, което би облякла сервитьорка в крайпътен ресторант.
Докато ходеше, тя въртеше ключовете из пръстите си, наблюдавайки нощното небе, както и падащия от него сняг, обгръщащ я като леки дихания. Изчаквах да доловя звука бип-бип от отключването на вратите, преди да помръдна.
- Хайде - подканих Джуд, хващайки го за ръката.
Жената ни чу, когато наближихме. Гърбът й се скова от паника, щом забеляза лицето ми зад нейното - и двете отразени в тъмния прозорец на колата й. Видях как страхът изгони объркването от очите й и се възползвах от възможността, за да вмъкна едната си студена ръка нагоре в ръкава на платото й - към откритата топла плът. Тя носеше аромата на ананаси и слънце, а умът й бе също толкова ярък. Докосването беше кратко. Така се налагаше. Толкова беше бързо, че дори не усетих обичайния прилив на спомени. Дори не бях сигурна дали имам контрол над нея, докато тя не премигна бавно и не ме погледна със стъклените си очи.
- Качвай се в колата - казах на Джуд, надзъртайки над рамото си. Той стоеше с отворена уста. - Имаме си шофьор.
Плюсовете от това да принудиш някого да те кара бяха двояки - тя не можеше да подаде оплакване, че колата й е открадната, нито пък да съобщи регистрационния номер, а дори още по-хубавото беше, че можеше да плаща пътните такси и да спомага да ни пропускат през охранителните постове на Националната гвардия или полицията, изградени на границата на всеки град. След като премислих нещата, я заставих да ни отведе до най-близкия транспортен център. В един перфектен свят „Амтрак" и множеството им железопътни линии все още щяха да съществуват, но икономическата криза успя да се погрижи да изложи на показ всичките им недостатъци и те издържаха само година, преди напълно да рухнат. Сега правителството имаше две електрички, които сновяха всеки ден нагоре и надолу до основните градове на Източното крайбрежие. Преди всичко придвижваха агенти от Националната гвардия, от Специален отряд „Пси" или сенатори. Наричаха го Експреса на елита, а цената на билетите бе в пълно съответствие с името му.