- Те... слагат проследяващи устройства в дрехите ни? - Джуд ни погледна невярващо. Ясно бе, че говори на себе си. - Защо биха направили това? Не е възможно...
Вида като че ли всеки момент щеше да избухне в особения си жесток смях, но изражението й се промени - някак се смали. Цялото й внимание се насочи зад нас. Тя се изправи обратно на крака и извади пистолета от кобура си с едно плавно движение. Аз се обърнах, с коса, разпиляна около лицето ми, и застанах на колене, за да разгледам по-добре.
Светът се срина.
Усетих го как се срути под мен и всяка кост и мускул от гръдния ми кош пропадна с него. Не знам въобще как успях отново да се издърпам нагоре или как се вдигнах на крака, но бях толкова зашеметена от шока, че въобще не ми дремеше дали някой, който би могъл да наблюдава, ме вижда.
След това започнах да тичам. Чувах как Вида и Джуд викат зад мен, но вятърът и дъждът отнесоха гласовете им нагоре и надалеч. Не долавях нищо освен пулсирането на кръвта в ушите ми. Пробих си път надолу през лекото възвишение на хълма, през плетеницата от клони, през падащата ограда - чак до него.
Той се изниза през прозореца, като премина през скъсаната мрежа, прехвърляйки двата си крака един след друг, докато най-накрая обувките му не потънаха в калта отдолу. Косата му бе по-дълга, отколкото я помнех, а скулите на лицето му - по-остри. Бе станал по-едър или пък аз се бях смалила... или пък паметта ми всъщност ме лъжеше. Но това нямаше значение. Той чу приближаването ми и се завъртя. Едната му ръка се стрелна към нещо, намиращо се в тежкото му камуфлажно яке, а другата към нещо, запасано в колана на дънките му. Разбрах кога ме разпозна. Всичко в него застина.
И тогава големите му устни започнаха тихо да се разтягат, за да образуват възможно най-малката усмивка. Краката ми се забавиха, но не спряха.
Дишах тежко. Целият ми гръден кош се надигаше и спадаше в усилие да поддържа въздуха, който циркулираше. Притиснах сърцето си с ръка. Изтощение, облекчение и същият горчив ужас, който бях усетила онзи следобед, в който го бях загубила - те всичките ме заляха наведнъж. Просто вече нямах сили да им се съпротивлявам.
Избухнах в сълзи.
- О, за бога... - Дунди поклати глава и въздъхна, но това не ми попречи да доловя обичта в гласа му. - Това съм просто аз, глупаче.
И без нито дума повече той прекоси оставащите две стъпки помежду ни и ме прегърна здраво.
Девета глава
Проблемът се състоеше в това, че след като започнех, не можех да спра. Усещах как всяка частица от мен хлътва в него. Сякаш се нуждаех да се уверя, че той е от плът и че сърцето, което бие до ухото ми, е негово. Дунди ме тупаше притеснено по гърба, а аз зарових лице в якето му и се разпаднах на съставните си части.
- Как? - започнах аз. - Защо си тук?
Шумоленето на дърветата зад нас почти не бе регистрирано от ума ми, но Дунди погледна нагоре и извика:
- О, хайде, Лий... Знам, че и ти искаш прегръдка...
Стана прекалено бързо, за да успея да го предупредя или да спра нещата. Дунди ме пусна, за да ме скрие зад себе си и да ме хвърли в още по-голям смут от този, в който бях досега. Реших, че умът ми си играе игрички с мен, защото ми се стори, че той е извадил дълъг ловен нож от колана на панталоните си. Изглежда, Вида го бе взела на прицел с пистолета си и бе свалила предпазителя.
- Ама, това е... - започнах аз, долавяйки как ръцете му се стягат под мен. -Дунди...
- Кои, по дяволите, сте вие? - попита той.
- Не съм аз човекът, който излиза с нож в битка с пистолет - каза Вида, и размаха оръжието си, за да наблегне на факта.
- Чакайте, чакайте, чакайте! - намеси се Джуд, изскачайки зад дървото отдясно на нея. Той се плъзна надолу по калния склон и се хвърли между тях. - Не съм Лиъм. - Каза той и посочи себе си, а после и Вида. - И тя не е Лиъм. - Джуд се извърна обратно към Дунди, а гъстите му вежди се сключиха, докато размахваше пръст. - Също не си Лиъм...?
При тази реплика Вида се извъртя към него и го изгледа.
- В коя вселена това трупче би ти приличало на нещо подобно на Коул Стюарт?
Гласът на Джуд стана по-писклив, докато се опитваше да се защити.
- Не знам. Примерно брат от друга майка? А има и нещо, което се нарича осиновяване...
Дунди свали ножа си. Виждах как умът му функционира на бързи обороти. Прескачаше от една ужасна възможност към друга, докато обработваше информацията: непознатите, сълзите ми, липсата на Лиъм.
- Боже мой! - каза той и лицето му посивя. Притисна юмрук към стомаха си, все едно щеше да повърне. - О, боже мой!