- Не. Не! - добавих бързо. - Той не е мъртъв!
„Поне не знаеш", добави умът ми.
- Защо не сте заедно? - сега вече и той самият май беше близо до сълзите. Косата му бе пораснала повече от обичайната му спретната прическа, а очилата със сребристи рамки, които подхождаха на лицето му, го правеха да изглежда толкова по-зрял, отколкото си го спомнях. Въобще не приличаше на себе си, не и докато не забелязах как бе смачкан от страха. Ето това бе онзи Дунди, когото помнех - винаги между два пристъпа на паника.
- Той никога нямаше да те остави. Никога!
Погледнах настрани, ала не към Вида и Джуд, които безмълвно наблюдаваха всичко това, а към меката кал, която се превръщаше в дом за дъждовните локви в краката ни.
- Руби - поде Дунди с неестествен глас. - Какво се случи?
Поклатих глава и притиснах замръзналите си ръце към лицето си.
- Ти ли го остави? - започна да гадае той. - Скарали ли сте се? Разделили сте се за няколко дни?
Надявах се, че като шептя, ще отнема част от жилото на истината, но това така и не се получи. Дунди с изумление направи крачка назад, а очите му проблясваха с ужас.
- Не си го направила! - каза и ме грабна за раменете. - Та това бе единствената причина, поради която вярвах, че всичко с вас ще е наред. Смятах, че вие двамата ще останете заедно!
- А какво трябваше да сторя? - попитах, без да се притеснявам, че започвах да повишавам тон. - Ти беше... Ти беше мъртъв, а те ни бяха заловили. И аз реших да сключа сделка. А знаех - бях сигурна, - че той няма да си тръгне по друг начин. Какво, по дяволите, трябваше да предприема? Дунди поклати глава.
- Тези деца... и те ли са от Лигата? Ти с тях ли си?
- Те са... - захванах аз.
- ... все още стоят тук и чакат някакво обяснение кой, за бога, е това - прекъсна ни Вида, а по лицето й не се четеше нито капка забавление.
Мозъкът ми най-после започваше да се сглобява обратно в работещ порядък, а с това дойде и пресният, силен страх.
Вида бе тук. Вида, която ни бе преследвала, за да ни върне в Лигата. Вида, която сега бе видяла и Дунди и можеше да го опише на Лигата, ако се наложеше. Която дори можеше да се опита да го прибере.
Избутах го назад, стараейки се да го задържа зад мен.
- Това не е никой! - отвърнах аз. - Той въобще не те интересува.
- Ъъ, как пък не! Определено е, ако ще идва с нас да търсим Стюарт - добави Вида.
- Какво каза?
- Вземи си размърдай клеясалия мозък - посъветва ме тя. - Не съм тук да ви връщам обратно. Дойдох, за да ви помогна. - Тя се обърна към Джуд. - Много мило, че ми се отплати, като ме зашемети с ток, малко лайно.
- Ако не си била с Екип Бета и Бартън, за да ни прибереш в Щаба, тогава защо?
Вида врътна очи, но после отговори с възможно най-самодоволен вид.
- Бях прикрепена към вашето романтично дирене. Единственият начин да изляза, без това да се стори подозрително, бе като предложех да участвам в гонитбата ви, тъй като на теория би следвало да ви познавам доста добре.
- Ами Екип Бета? - попита Джуд.
- Върнати са в Щаба. Получиха заповед да заведат обратно Роб или нещо подобно. Вие двамата, женчовци такива, почти предизвикахте истински бунт у дома с малката си сензационна новина - тя отметна коса назад. - Албан ми даде две седмици, за да ви открия. Така че... нека циркът потегли на турне.
Аз стоях и я зяпах, клатейки недоверчиво глава.
- Ти си такава лъжкиня! И какво? Да не си представяш вече как се отдалечаваме с теб, вгледани в залеза?
- Не - отвърна Вида. - Очаквам направо да заподскачате щуро, при това с усмивка и възможно най-малко ругатни, защото в противен случай Коул няма да уважи тъпата ви сделка да накара Лигата да освободи лагерите.
Значи, наистина бе така... тя не лъжеше, че е тук, за да ни помогне. Коул иначе нямаше да я прикрепи към нас. Целта бе прекалено значима. Изненадах се колко накърнена се оказа гордостта ми от факта, че той не смяташе, че ще мога да се справя с тази Операция сама... че допускаше, че имам нужда от подкрепление.
Джуд се обърна да ме погледне - напълно объркан.
- Добре, да действаме тогава! - извика Вида, пляскайки с ръце. - Ако ще проверявате къщата, залавяйте се бързо.
- Никъде няма да ходя с вас! - намеси се Дунди. Разпознах изражението на лицето му - толкова пъти го бях виждала, след като другите ме допуснаха в групата и преди той да приеме факта, че ще остана с тях. Дунди не бе известен с умението си да крие чувствата си - независимо дали ставаше дума за гняв, страх или подозрение. Той и Лиъм си приличаха по това, само че при Лиъм то идваше по природа, а при Дунди бе напълно осъзнато. Смятам, че той просто бе решил, че няма никакъв смисъл да се преструваш на нещо различно от онова, което си.