В далечината се запали мотор на кола. Отворих пак очи и забелязах как Дунди се приближава към мен. Той клекна и оправи с ръка падналия върху лицето ми разрошен облак коса. Слушахме как колелата свистят върху чакъла на алеята - и двамата неподвижни и мълчаливи.
- Съжалявам - каза накрая Дунди. - Добре ли си? Да не ти е разместил рамото, защото, ако го е сторил...
- Добре съм - отвърнах аз. -... би ли могъл вече да срежеш опашките? - Бях ужасена от начина, по който гласът ми трепереше, а в допълнение към неудобството мозъкът ми започваше да ми припомня стари спомени, които ми се щеше да останат погребани. Пътуването с автобус до Търмънд. Разделянето. Сам.
В секундата, в която чух как пластмасата се къса под напора на ножа му, вече се избутвах на колене, като не обръщах внимание на болката в дясното си рамо. Дунди се опита да се пресегне и да го провери, но аз се наклоних назад, така че да не може да ме достигне.
Стояхме там, гледайки се един друг, позволявайки на пространството помежду ни да се пълни с дъжд и тишина. Най-накрая аз протегнах ръка и без да каже нито дума, той сложи черната книжка в нея.
Корицата бе от твърда изкуствена кожа и явно не бях много далеч от истината, когато си бях помислила, че това е някакъв вид паспорт. На пръв поглед изглеждаше досущ като такъв - като се почне от светлосинята хартия и се стигне до мъдрещия се отгоре в преливащи се цветове печат на Съединените американски щати.
ПСИ АГЕНТ ВЪЗВРЪЩАНЕ НА БЕГЪЛЦИ.
Боже, за това си имало и официална титла.
- Джоузеф Листър - прочетох аз. - На двадесет и четири години, 1.83 см, 77 кг, от Пен Хилс, Пенсилвания. - Надзърнах към него. Бе се намръщил по същия начин, по който гледаше от официалната фотография. - Знаеш ли, най-неправдоподобната част от всичко това е теглото ти.
- О, страхотно! - промърмори той, отскубвайки го от мен, преди да мога да разгледам останалите страници. Това бе толкова типично за онзи Дунди, когото познавах, че се усмихнах. Опита се да се пребори да задържи устните си в права линия, но видях началото на малките извивки в края.
- Наистина си мислех, че ще умреш - казах тихо. - Не трябваше да те оставям на тях.
Той вдигна ръка и я сложи на рамото си, натискайки мястото, все едно мозъкът му също се бе върнал обратно в този момент.
- Ти натисна паник бутона, нали?
Кимнах.
- И аз щях да направя същото - успокои ме той. - Абсолютно същото. Всъщност... - Той спря, сякаш обмисляше дали да продължи. - Аз най-вероятно щях да притискам малко по-силно раната, но извън това - да. Ами...
- Вероятно би искал да спреш сега - отвърнах му сухо аз. - Преди да развалиш този наш затрогващ момент.
Прозорецът над нас внезапно се отвори и в него се появи къдравата коса на
Джуд.
- Руу? Добре ли си? Боже мой, Вида не ми разреши да гледам и аз се пробвах да мина отпред, но вратите са целите в дъски, а тук няма нищо, та затова...
Дунди ми помогна да стана, гледайки ме така, като че ли ме питаше: „Откъде се взе това чудо?".
- Ще ти разкажа абсолютно всичко след малко и ти ще направиш същото. Но засега трябва да видим дали можем да открием нещо, което да ни насочи към мястото, за което се е запътил Лий...
Той сключи вежди и прошепна тихо:
- Лий не ти ли каза каква е процедурата, която са установили с Хари, за да осъществят контакт?
- Знам, че има такава, но нямам никаква идея какво представлява - отвърнах аз. - На теб казал ли ти е нещо?
Той кимна и застана по такъв начин, че гърбът му да гледа към прозореца... и както установих впоследствие... и към хората вътре.
- Трябва да тръгваме. Веднага.
- Чакай! - започнах аз, но той вече беше проврял ръка през моята.
- Наблюдават къщата. Трябва да тръгваме - предупреди той. - И съжалявам, но бих предпочел Лигата да не пътува с нас.
Издърпах ръката си от неговата и отстъпих крачка назад.
- Не мога да ги оставя.
- Ти не си от Лигата - настоя той. - Ти не си от тях. Ти си една от нас!
- Не мисли за нас и за тях - примолих му се аз. - Засега можем всички да работим заедно върху това. След като открием Лиъм, не е нужно да идваш обратно в Калифорния. Просто засега стой с нас.
С периферното си зрение долових електриковосинята коса на Вида в рамката на прозореца.
- Едно време не искаше и аз да оставам, помниш ли?
- Да, но онова беше... различно - каза той тихо. - И ти го знаеш.
Но по онова време ти не го знаеше.
Бях уцелила. Видях го в лицето му, в изопването на тесните му рамене.
- Ти ме попита дали ти вярвам - прошепнах аз. - А ти на мен?