Той въздъхна дълбоко и постави ръце на хълбоците си.
- Господ да ми е на помощ! - каза най-накрая. - Вярвам ти. Но на теб, а не на тях. Та аз дори не ги познавам.
Просто протегнах ръка и изчаках той да я поеме. Имах нужда дългите му пръсти да се увият около моите. Исках това окончателно доказателство, че по-добрата му преценка и усетът му се бяха предали пред вярата, която имаше в мен. Изчаках го да дойде при мен и да приеме, че сега отново бяхме заедно, а времето и разстоянието се бяха оказали неспособни да ни разклатят.
И той го стори.
Десета глава
^Кълто-кафявият ван вонеше на изкуствени зелени растения. Миризмата на ароматизатора бе толкова силна, че се наложи да сваля прозореца си, за да вкарам малко чист въздух.
- Нямаше да се оплакваш, ако бе там да помиришеш мъжа, от когото я купих -увери ме Дунди, подавайки ми чифт слънчеви очила, които да сложа. - А сега, закопчай си колана, ако обичаш.
Вида и Джуд вече се бяха закопчали на задната седалка, макар че не се бяха съгласили лесно. Любимият ми член на екипа бе погледнал само веднъж металната решетка, която разделяше предните седалки от задните, и почти бе готов да ми изтръгне косата от корените, за да се опита да ме разкара от предната седалка.
- Защо караме толкова бавно? - попита Вида. - Нямаш идея накъде сме тръгнали или се надяваш сами да скочим от колата и да се избавим от нещастието си?
Джуд се изправи притеснен. И двамата познавахме този тон. Вида се дърляше с хората, когато й бе скучно, и влизаше в битки, когато бе стресирана. Ако ставаше въпрос за второто, само единият от тях щеше да излезе жив от тази кола... щеше да ни се наложи да отмиваме кръвта от прозорците със седмици.
- Така само ще направя услуга на психарите, които те държат на каишка.
За пръв път бях благодарна за металната решетка помежду ни.
- Те не са психари, надменен галош такъв! - озъби се Вида.
- Аз ли съм надменен? - попита Дунди. - Ама ти въобще знаеш ли какво означава тази дума?
- Ах, ти, смотан...
- Та - намеси се Джуд с писклив глас. - Руу, откъде се познавате с Дунди?
- Чарлз - изсъска той. - Името ми е Чарлз.
- И това смяташ, че е по-добре ли? - подигра се Вида. Дунди спря колата на един червен светофар и се обърна да погледне към мен. Зад стъклата на очилата му гореше огън.
- Да - отвърнах аз. - Винаги е такава.
Напрежението, което се нагнети в колата, витаеше помежду ни и ни пристягаше, една грешна дума или движение щеше да го възпламени. Джуд
барабанеше с пръсти по дръжката.
- Спри се вече, ловецо, че да не взема да ги отрежа - заплаши го Вида.
- Ловец? - отвърна й веднага той, а гласът му се вдигна с една октава от възмущение. - Нали знаеш, че не е нужно да си толкова зла?
Плеснах се с ръка по челото.
- Това те обиди? Тази дума? Та тя вече с месеци те нарича Джудит.
Дунди се изсмя, но като видя погледа ми, трансформира смеха си в кашлица.
- Е, и? - намуси се Джуд и придърпа слабите си колене до гърдите си. -Вероятно не разбирам какво толкова обидно има в това да те нарекат момиче. Вие двете се справяте съвсем добре, когато не се пробвате да ми отхапете главата или да се държите така, сякаш съм на пет години.
- За разлика от какво? - добави Дунди, докато подаваше мигач за включване в магистралата. - Реалните ти десет години ли?
- Ей - предупредих го аз. - Стига глупости! Той е почти на петнайсет.
- Руу - поде Джуд със светещи очи. - Благодаря ти.
- Ти бе толкова непохватен, когато се запознахме - продължих аз, сръчквайки Дунди в рамото, - а пък беше на осемнайсет.
- Както и да е - измърмори Джуд.
- А, не. Ти бе непохватната - поправи ме Дунди. - Лий беше дръзкият, Зу бе сладурчето, а аз бях мъдрият.
Доловихме почукване по решетката зад нас, където се бе настанило лицето на Джуд, чиито тъмнокафяви очи се взираха последователно в нас двамата през металната преграда.
- Би било хубаво - помоли той, - ако и ние имаме идея за какво си приказвате вие. Например кой е този Зу?
Очите на Дунди се приковаха в моите.
- Ти какво точно си им казала?
- Абсолютно нищо - отвърна Вида. - И ако си остане така, ще ви накарам да съжалявате.
Този път аз врътнах очи.
- Добре. Както кажеш.
Усетих познатото топло гъделичкане в средата на гръдния си кош и имах само достатъчно време, колкото да ахна, преди някаква невидима ръка да ме запрати напред, удряйки челото ми в таблото със сила, способна да ме зашемети.
Дунди скочи върху спирачките, принуждавайки колана ми да си свърши работата и да блокира, спирайки върху гърдите ми. Бях захвърлена обратно в седалката, а в зрението ми сякаш избухна фонтан от цветове.