- Ох! Не, за бога! - изръмжа Дунди и удари волана с ръка. - Край! По дяволите!
Не използваме способностите си срещу себе си! Дръжте се прилично!
- Успокой се, бабче! - подигра се Вида. - Да не вземеш да си докараш някой удар.
- Не може да си позволяваш... - започна Дунди с ръмжене, но се овладя.
Джуд се засмя притеснено зад нас, но аз единствено успях да сложа ръка върху горящото си чело. Тя беше постигнала целта си.
- Зу беше наша приятелка - осведомих ги аз. - Пътувахме заедно известно време.
- А аз защо си мислех, че Кейт те е измъкнала? - отбеляза Джуд. - Вие нещо сте се разделили ли? Определено ми се струва доста опасничко да се разхождаш сам навън.
- Не беше така - възпротиви се Дунди. - След като ние тримата избягахме от лагера...
Все едно им бе казал, че е магьосник, даже Вида се наклони напред, изведнъж изпълнена с интерес.
- Ти? - започна тя. - Ти си избягал от лагер?
- Лиъм планира бягството - разясни й Дунди. - Но да, избягал съм.
- Това хлапе да не се има за някакъв експерт по изчезванията? - промърмори Вида. - По дяволите!
Очите на Джуд чак проблясваха от вълнение.
- Как беше там? Имахте ли си собствена стая, нещо като затворническа килия? Караха ли ви да работите нещо тежко? Чувал съм, че...
Децата в Лигата бяха бегло запознати с лагерите. Малцина от нас обаче действително бяха пребивавали в такъв и можеха да споделят за живота си там от първа ръка. Но имахме неписано правило - не говорехме за това. Всички знаеха истината, ала тя не живееше в тях по същия начин, по който го правеше в нас. Те бяха чували за разпределителните машини, колибите, тестването, но за тях тези истории бяха просто слухове, нещо напълно объркано. На тези деца никога не им се бе налагало да стоят прави с часове пред поточна линия, не бяха наясно, че страхът идваше под формата на малко черно око на камера, което те следеше навсякъде и по всяко време.
Гръдният ми кош се сви от усилието да запазя мълчание. Един по един пръстите ми се сключваха около сребристия плат на колана, докато почти не започнах да се задушавам.
- Нещо не си спомняте ли? - попита Джуд. - За кратко ли сте били там? Затова ли не можете да говорите за това? Защото няма какво да се каже ли?
- На твое място бих млъкнал - посъветва го Дунди.
- Хайде де - хленчеше Джуд. - Ако тя просто ни обясни...
- Какво? - думата сякаш избухна от мен. - Какво искаш да ти разкажа? Искаш да чуеш за това как ни бяха завързали като животни, за да ни вкарат в лагера, или пък... Хей, ами да взема да ти разкажа за онзи път, когато един от СОП така би едно момиче по главата, че тя загуби едното си око. Или пък искаш ли да ти разкажа какво е цяло лято да пиеш мръсна вода, докато най-накрая сложиха нови тръби? Как се събуждах уплашена и си лягах в ужас всеки божи ден, и то за период от шест години? За бога, остави ме на мира! Защо трябва все да ровичкаш, при положение че знаеш, че не желая да говоря за това?
Съжалих за избухването си още по средата на монолога си, но речта ми се изливаше и нова, подла предателска дума следваше всяка предишна. Дунди погледна светещия син часовник, а после впери очи в кишавия зимен път. На задната седалка Джуд бе притихнал като сняг, падащ върху асфалта, устата му се отваряше и затваряше, сякаш се опитваше да усети изгарянето, причинено от напусналите устните му думи.
- Не знам за вас, ама аз бих чула за еднооката мацка - каза Вида и сви рамене.
- Ти вероятно си най-лошият човек, когото някога съм срещал - каза Дунди.
- А такива като теб са причината, поради която имаме средни пръсти.
- Хора... - започнах аз.
Преди доста време Кейт ми бе казала, че единственият вариант да преживееш миналото си е като намериш начин да го залостиш зад себе си - да затвориш вратата, преди да преминеш в следващата по-осветена стая. Страхувах се. Това бе истината. Бях вцепенена от вина и срам, които обичайно нахлуваха, когато се връщах обратно по стъпките си, завъртах ключалката и откривах момичето, което бях зарязала... там. Не исках да знам какво й бе причинила тъмнината. Не бях сигурна дори дали тя щеше да се разпознае в мое лице.
Не исках да знам какво щеше да си мисли за мен Дунди, след като научеше какво бях правила за Лигата.
Не исках да знам какво Лиъм щеше да си мисли за мен или за миризмата на дим, която се бе пропила в косата ми и не можеше да се махне, независимо от това колко често я миех.
- Поне ни разкажи как сте се разделили с Лиъм - помоли ме Джуд. - Ако сте пътували заедно, защо сте... ъм... престанали? Знам, че Кейт е дошла да те вземе, когато си натиснала паник бутона, но Лиъм вече нямаше ли го в този момент? Ами той? - И той посочи към Дунди.