- Компанията е собственост на Питър Хиндерсън. В някой момент най-вероятно ще го срещнеш. Той е верен поддръжник на усилията на Лигата от самото начало. - Кейт приглади косата си назад и я върза на опашка, докато колата ни навлизаше в нещо, приличащо на поредния гараж за паркиране. Такъв беше този град - избледняващи бои в цветове на слънчев залез и цимент. - Построиха Щаба с негова помощ. Сградата се намира директно под завода му, така че, ако сателитите се опитат да ни намерят, топлинните сигнатури, които биха прихванали от вентилационната ни система, биха могли лесно да се обяснят.
Тя звучеше толкова горда от този факт, а на мен въобще не ми дремеше за всичко това. Самолетният полет от Мериленд можеше да си съперничи с пътуването с кола от летището и неотслабващата градска смрад на бензин, която щеше да ми осигури възможно най-мащабното и ослепително главоболие. Всяка частица от мен копнееше за сладкия, чист въздух на Вирджиния.
Останалите агенти се изсипаха от колата си. Приказките и смехът им умряха в секундата, в която ни видяха. Бях ги усетила как ме зяпат още по време на полета. Очевидно не им бе нужно друго развлечение освен това да разберат защо бях толкова важна за Кейт, че бе организирала такова издирване за мен. Подхвърляха ми разни думи като малки детски корабчета в езерце - шпионка, беглец, Червена. Всички те бяха грешни.
Изчакахме, докато другите агенти тръгнаха към сребристия асансьор в другия край на гаража, а стъпките им закънтяха по боядисания цимент. Кейт направи голямо представление около суетенето и изваждането на нещата ни от багажника. Всяко движение бе болезнено бавно, с перфектна хореография, целяща да им даде преднина. Притиснах коженото яке на Лиъм към гърдите си, докато не дойде и нашият ред.
Кейт доближи някакъв вид идентификационна карта към черния апарат за достъп, намиращ се до вратите на асансьора. Той избоботи нещо в отговор. Влязох вътре, придържайки погледа си към тавана, докато вратите не се отвориха наново и не бяхме блъснати от стена от тежък и влажен въздух.
Вероятно някога това бе функционирало като канал. Всъщност не. Ако се съдеше по плъховете, парливата миризма и слабата вентилация, категорично е било отводнителна шахта. Щом излязохме, активирахме някакъв вид детектор на движение и тъжен низ от малки крушки, който бе закачен по протежение на двете страни, се запали за живот, осветявайки ярки графити и локви, причинени от кондензацията, събиращи се върху циментовия под под формата на дълги и шумни капки.
Зяпнах Кейт в очакване на обяснение за тази очевидно ужасяваща шега. Но тя само сви рамене.
- Знам, че не е... красиво, но ще започнеш да... Е, никой не го обича. Но след няколко излизания и влизания обратно ще успееш да свикнеш.
Супер! Най-после нещо страхотно, на което да се надявам с нетърпение.
Дори преминаването през един сектор, вдишвайки влажния и плесенясал въздух на Тунела, бе достатъчно, за да ти разбърка стомаха. Четири сектора бяха нещо като предизвикателство пред човешката издръжливост. Бе достатъчно просторно, така че по-голямата част от нас да ходят изправени, макар че някои от по-високите агенти - включително Роб - трябваше да се навеждат, докато минаваха под всяка от металните носещи греди. Стените се извиваха около нас като следи от смях около нечия уста, обгръщайки ни в тъмнина. В Тунела нямаше нищо луксозно, но поне бе достатъчно широк, за да можем да пристъпваме по двама - един до друг. Имаше достатъчно въздух.
Кейт погледна нагоре и помаха на една от черните камери, когато минахме под нея, отправяйки се към сребристите врати от другата страна на Тунела.
Не знам какво от тази гледка ме накара да се отдръпна назад. Може би окончателността на всичко. Пълното осъзнаване на това колко усърдно ще трябва да работя, колко внимателна и търпелива ще трябва да бъда, за да осигуря на Лиъм време да стигне до място, на което няма да могат да го намерят, докато аз успея да се измъкна оттук.
Устройството за достъп изпиука три пъти, преди да светне в зелено. Кейт закачи картата си за достъп обратно на гайката на колана си, а звукът от въздишката й на облекчение наполовина се изгуби сред свистенето на преработения въздух, проникващ на вълни зад вратите.
Дръпнах се, преди тя да успее да хване ръката ми, свивайки се от милата й усмивка.
- Добре дошла в Щаба, Руби. Преди да те разведа, нека те запозная с някои хора.
- Чудесно - измънках аз. Очите ми се заковаха върху дългата стена на коридора, по която бяха залепени стотици пожълтели вестници. Нямаше какво друго да се види. Плочките бяха блестящо черни, а светлините - нищо повече от дълги флуоресцентни лампи, които бяха захванати над главите ни.