Не можех да се чуя от крещящите в екстаз зрители. Не можех да разбера какво точно викат. Носеха се само нечленоразделни писъци. Но този Червен бе в ръцете ми. Силата му бе на мое разположение и аз я усещах така надълбоко, сякаш през вените ми течеше огън. Обърнах се нагоре към Нокс и приятелчетата му, които стояха изумени и ни наблюдаваха напрегнато от безопасното си място горе.
„Вече не бе безопасно“, помислих си, когато се обърнах обратно към Червения. Какво щеше да направи Нокс, когато насочех малкия му любимец към него? Какво щеше да стори, щом усетеше, че кожата му се е подпалила?
Треперко ме гледаше – зениците му се свиваха, после се изопваха до пълния си размер, а сетне пак се свиваха. Устата му започна да се движи безшумно, освобождавайки тихи стонове от болка, докато накрая заплака. Той чакаше команда. Заповед.
Мейсън.
Това бе името, което бях видяла написано на вратата му. Името, което майка му бе прошепнала с любов, когато го завиваше в леглото.
Името му бе Мейсън. Мислите ми преливаха една в друга. Опитвах се да разбера какво се бе случило току-що. Живееше в къща със синя ограда. Всеки ден майка му му приготвяше обяд. Имаше приятели и куче, но всички те изчезнаха, когато дойдоха мъжете и го качиха във вана. На стената в спалнята си имаше плакати на „Уайт Сокс“. Караше колело в изоставения парцел зад къщата им. Името му бе Мейсън и той... бе имал живот.
Залитнах и паднах на колене, докосвайки челото си с ръка. Следващият назъбен спомен, който се отцеди от главата му, прекъсна връзката. Той се строполи недалеч от мен, близо до една купчина с отломки. За момент не чувах нищо друго освен собственото си грубо дишане и сърдечен ритъм. И изведнъж ушите ми доловиха звук от удар – отвратителен пукот.
– Спри! – дочух Вида да крещи. – Престани!
Дори докато гледах как Мейсън взима нащърбено парче цимент и го разбива в черепа си, умът ми сякаш не успя да проумее движението. Вида издърпа камъка от ръката му с вик на протест. Червеният вдигна главата си от земята, напрягайки врат, и отново я удари в земята. Не се спря. Не и докато аз не вмъкнах ръцете си между тежките му кости и безмилостния цимент.
Изведнъж миризмата на кръв си проправи път през упоителния облак дим. Усещах я лепкава и гореща спрямо меката му коса.
– Престани! – Вида притисна раменете му с ръце, пробвайки се да го обездвижи. Аз извадих поредното парче цимент измежду пръстите му. В момента, в който то се освободи и изтрака върху пода, той вече държеше в хватката си моята ръка.
– ... помогнете ми – ридаеше момчето. – Моля ви се. Моля ви се, помогнете ми. Моля ви, не мога... Повече не. О, боже! Боже! Ето че идват отново. Виждам ги. Те прииждат в тъмното...
– Всичко е наред – наведох се близо до ухото му.
– Помогни ми – помоли се той. – Моля те!
– Всичко е наред, Мейсън. Спокойно. В безопасност си. – Можех отново да се гмурна в мислите му – мозъкът ми превърташе възможностите. Можех да изтрия паметта му – това, което бе преживял, и всичко, което беше видял. Можех да оставя обелените колена, слънчевите дни на детската площадка, сладката усмивка на майка му. Само хубавото. Той го заслужаваше. Мейсън трябваше да се освободи от това.
– Страх ме е – прошепна той, а бузите му лепнеха от сълзи и кръв. – Искам да си ида вкъщи...
Куршумът премина толкова близо до ухото ми, че закачи крайчето му. Усетих пробождане от болка и топъл прилив на кръв, докато се мятах напред пред Мейсън, за да го защитя. Изстрелът бе дошъл отгоре. Чух, че Вида крещи нещо, но не успях напълно да регистрирам какво бе станало, докато тя не ме хвана за раменете и не ме дръпна от Червения, хвърляйки ме долу на земята. Нокс или онзи, който бе стрелял по мен, нямаше да успее да се прицели вече толкова лесно. Не и ако тя имаше какво да направи по въпроса.
Предната част на дрехите ми беше обляна в сгорещена влага. Ризата ми се бе вкопчила странно в кожата ми. Опитах се да изгладя всичко, но ръцете ми бяха замръзнали, когато погледнах надолу към себе си. Наполовина замаяна, се зачудих как бе възможно ухото ми вече да бе прокървило толкова много.
– Не, по дяволите! – гласът на Вида се извиси над жуженето в ушите ми. – Проклет да си!
Изправих се и се обърнах към ужасения ù глас. Слабото бучене в ушите ми се изостри и се рафинира, докато вече можех да различавам отчетливите викове и шепоти на децата над нас. Те всички гледаха Червеното момче, наблюдавайки как кръвта извираше от мястото, на което куршумът се бе забил във врата му. Гледаха го как се задавя и пръска слюнки, а ръцете му драскат по земята. Времетраенето между вдишванията му ставаше все по-дълго и по-дълго, докато последното издишване излезе под формата на сподавена въздишка.