– Някой да я убие! – извика едно момче. – Стреляйте! Тя ще постъпи така с всички ни.
– Сега вече знаете каква съм – извиках им аз. – Но това означава също, че знаете, че всичко, което току-що излезе от устата му, е самата истина. През цялото това време ви е лъгал и се е държал с вас, като че ли сте хора без стойност, които не могат да взимат решения, но това приключва тази вечер. Точно сега! – Обърнах се да погледна обратно към Нокс, който се взираше вцепенено в обърнатите си с дланите нагоре ръце. – Искам да си тръгнеш тази вечер и никога повече да не се връщаш... освен ако... – Започнах аз, поглеждайки нагоре към лицата над мен. – Някой от вас има ли проблем с това?
Явно някаква част от мен беше наясно, че мнозинството от тях бяха останали безмълвни от страх. Момчетата, които преди бяха протестирали, изведнъж млъкнаха в момента, в който погледът ми премина през тях. Ръцете им все още стискаха пистолетите. „Вие всички сте съгласни – помислих си. – И сега, и в бъдеще ще е така.“
Беше толкова просто. Всичко. Същите тези момчета кимнаха и се оттеглиха назад в сенките. Наложи ми се доста набързо да премина между четирима-петима от тях, преди да схванат какво правя, и да вкореня в паметта им правилните образи. Погледнах надолу към Нокс, а устната ми се изкриви от отвращение, когато наводних мислите му с моите собствени видения: той – борещ се със смразяващия сняг, той – кашлящ, слаб, неспособен да се защити, докато върви все на запад и изчезва завинаги. Исках да премине през същата дезориентация, болка и треска, каквито мъчеха Лиъм. Исках да бъде погълнат от света, който го бе създал.
Погледнах го как става, режейки ръцете си на твърдата земя. Движеше се бавно, залитайки през децата, които се бяха събрали около падналата стена. За един кратък момент реших, че те ще го върнат, след което ще се обърнат срещу мен, но момичето най-отпред – Оливия – мина една гигантска крачка встрани. Тя кръстоса ръце пред гърдите си и със студени, нетрепващи очи продължи да го наблюдава как си тръгва. Докато следваха примера ù и му правеха път, от останалите се разнесе някакъв шум – съскащ, плюещ и ръмжащ звук, който предаваше това, което много думи не биха могли да сторят. Тогава онези над нас, които бяха разположени в безопасност отгоре, го повториха, позволявайки на месеци и дори години натрупан гняв, страх и безнадежност най-после да се освободят. Наситеността на това преживяване бе задушаваща. Протегнах се и допрях ръка до врата си. Под пръстите си усещах препускащия си пулс.
Той бе тук, а после изведнъж изчезна. Долових как яростта, която ме бе зареждала, го последва извън вратата, избледнявайки като стар спомен, изчезващ в черната нощ. Помислих си... дали да не го извикам обратно. Но изведнъж усетих, че и това не бе достатъчно. Той заслужаваше нещо много по-лошо. Защо въобще му предоставях шанс, при положение че той така и не го бе намерил в проклетата си черна душа, за да го предложи на другите хлапета около себе си?
Вида докуцука до мен, наблюдавайки ме с бдителни очи. Тя поддържаше известна дистанция помежду ни, а ръцете ù удряха с юмруци по скъсаните ù панталони. Гледаше ме така, сякаш никога досега през живота си не ме бе виждала. Тъкмо щях да я попитам какво не е наред, когато през ръката ми се провря друга и ме завъртя.
Устните на Дунди бяха изпънати в права линия, а очите му – скрити от отражението на огнените пламъци в очилата му. Стори ми се невероятно, че след всичко случило се тази вечер все още имах силата да се отделя от него и да се отдръпна. Той се опита пак да ме хване, да ме издърпа навън и настрани от очите, които прогаряха гърба ми.
Но аз вече не се страхувах от тези деца или от това, което биха могли да ми направят сега, когато знаеха каква съм. Ако можех да намеря думите, непременно щях да му обясня. Щях да му кажа, че преди не бях достатъчно силна, за да задържа групата ни заедно. Не бях имала достатъчно контрол, достатъчно мощ, за да предпазя него и останалите – от света, който се опитваше да ни разпердушини. Сега вече имах.
Настроението в стаята се бе променило. Променяше се и в този момент. Чувствах се толкова свързана с всекиго от този занемарен склад, че в действителност сякаш можех да вкуся тяхното облекчение, падащо като студен и сладък дъжд по езика ми. Измина известно време, преди да осъзная, че те изчакваха аз да предприема първото движение.
С крайчеца на окото си зърнах Джуд да си проправя път през тълпата. Гърдите му се подвигаха тежко от бягането. Разговорникът в ръката му светеше и вибрираше достатъчно силно, за да го чуя. В разтегнатата по лицето му усмивка видях единственото потвърждение, от което имах нужда.