Но тогава очите му се отместиха и ми стана ясно, че вече не виждаше мен, а само останките, огъня, който все още се бе вкопчил в цимента. Мейсън и празният му поглед, който бе фиксиран върху нещо извън нашето полезрение.
– Всичко е наред – казах му аз, нарушавайки тишината. – Ние сме добре.
И нямаше никакво значение дали другите наистина вярваха в това, което бях изрекла. Така или иначе, те всичките ме последваха навън.
Осемнайсета глава
– Ако можеш да чуеш това, значи, ти си един от нас. Ако си един от нас, ще можеш да ни намериш. Езерото Принс, Вирджиния...
Звукът от гласа на Кланси, изливащ се от малките тонколони на касетофона, накара всеки косъм по врата ми да се изправи. Оливия го бе сложила на ръба на подиума на Нокс, а Джуд бе заредил батериите достатъчно, за да ни осигури петминутно безпробемно слушане.
– Това защо все още се предава? – попитах аз. – Не се ли изпращаше от „Ийст Ривър“?
Оливия поклати глава.
– Той настрои няколко сигнала така, че посланията му да се излъчват чак на запад до Оклахома. Предполагам, че е решил, че не е важно да спира останалите.
За първи път се бяхме събрали всички в склада и за първи път успях прибизително да преброя децата тук. Петдесет и едно стояха в полукръг около малкия уред, впечатлени от думите и пращенето заради статичния шум.
Най-после, когато стана ясно, че Оливия повече не може да издържа идеята, че трябва да слуша този запис отново и отново, тя го изключи. Магията на тишината и любопитството си отидоха с него. Гласовете се издигнаха чак до подпорните греди, напред-назад се мотаеха въпроси, които рикошираха в нацапаните с вода циментови стени. Те искаха да знаят чий беше този глас, откъде се бе появил касетофонът и защо децата от Бялата палатка бяха преместени вътре, а варелите с огън бяха приближени до тях.
– Това доказателство стига ли ви? – попитах ги. – Нокс никога не е бил Беглеца. Поне не и истинският. Нито пък това тук е „Ийст Ривър“.
Дразнех се, че въобще ни се налагаше да прибягваме до подобно нещо. Ясно беше, че мнозинството от децата бяха повярвали на казаното от мен още предната вечер, но няколко неверници от ловните дружинки се бяха вкопчили упорито в лоялността си към Нокс. Може би дори не беше и това. Мисля си, че те просто се страхуваха, че сега вече няма да получават лъвския пай от провизиите, когато Нокс го нямаше, за да налага тъпанарския си ред.
Или пък бе възможно наистина да бяха прилъгали сърцата си да повярват, че тук е „Ийст Ривър“.
Седнах на ръба на подиума до Оливия. В разположилите се пред мен деца успях да зърна други следи от жестокостта на Нокс. Изгаряния. Изцъклени от глад очи. Подскоците им, когато вятърът засвистеше през пукнатините в покрива.
– Това достатъчно ли е за всички? – попита Оливия, обръщайки се към детето в бяло, което стоеше директно пред старото устройство. Брет вече не беше едно от малките кученца пазачи на Нокс. Той бе седемнайсетгодишно момче, родено и израснало в Нашвил. Никога не бе стъпвал в лагер и както бе видно, трудно смилаше важните новини.
– Пусни го отново! – каза той с пресипнал глас. – Само още веднъж.
Имаше нещо особено в гласа на Кланси, предполагам, че бе увереност, която те караше да попиваш всичко до последната дума, когато той говореше. Потърках чело с ръка и най-после издишах, точно в момента, в който той провлачи последното „Вирджиния“.
– А ние откъде да знаем, че това е Беглеца? – попита Брет. Той бе този, който бе извикал трите други ловни дружинки и тяхните Водачи – Майкъл, Фостър и Диего. Също така той беше човекът, който бе настоял да ни наблюдава, докато преминавахме през мъчителната процедура да положим Мейсън в гроба. Не ни бе предложил помощ или утеха дори когато мазолите по ръката ми се спукаха от усилието да се мъча да вкарвам лопатата в замръзналата земя.
Все пак го разбирах. Ние бяхме външни. Бяхме разрушили системата. Изнервяше ме само фактът, че той бе толкова смутен и ядосан от малката ни революция, че бе убедил другите да не участват в лов за провизии. Дори и сега го хванах как хвърля погледи зад рамо към клекналия Дунди, който се грижеше за болните деца.
Започваше да ми става ясно, че той е основната брънка във веригата на тази общност. Ако той се присъединеше към нас, и другите щяха съвсем естествено да го последват. Но не ни оставаше много време. Можех да преценя от начина, по който Дунди стискаше устни всеки път, щом премереше температурата на Лиъм.