– Тук съм, за да ви кажа истината и само истината! – увери ги Оливия. – Достатъчно дълго мълчах, като си мислех, че той ще стане по-добър или ще промени навиците си. Не се получи. Превръщаше се във все по-зъл. И ако Руби не го бе изпратила в изгнание... не знам какво още можеше да направи, но съм сигурна, че никое от онези деца нямаше да оживее.
– Той наистина ли е търгувал с онези деца? Нокс казваше, че те са се опитали да избягат и той се бил погрижил за тях – това дойде от момичето, което бе в скута на Нокс в деня, в който ни докараха. Тя бе едно от първите деца, на които бях дала да изнесе одеяло от складовото помещение. Бяхме изкарали всичко от тясната постройка и го бяхме оставили в средата на склада, за да може всеки да види какво е останало. Някои от по-големите деца бяха достатъчно смели, за да отидат и да си вземат вещите, но повечето ни бяха наблюдавали с празни погледи – неразбиращо.
Шепотите се извисиха отново, когато Оливия кимна.
– Откакто аз съм дошла, изчезнаха единайсет.
– Вършил е, каквото се е налагало, за да подсигури храна – изръмжа Майкъл. – Нужно е да правим саможертви. Така е правилно.
– И какво правилно има в това болно дете да умира от глад, защото е прекалено слабо, за да работи, и тъй като повече няма да може да работи, следователно няма да може и да се оправи – отвърна тя на удара. – Какво?
Оливия се надигна, така че да застане отгоре на подиума. Отметна назад изтощената си руса коса и се изправи в цял ръст.
– Вижте, не е задължително да е така. Била съм в „Ийст Ривър“ и съм виждала как може да е. Там съм преживяла и зими, и лета, и всичко помежду им. Нито веднъж не съм била гладна. Никога не съм била уплашена. Това беше... Това беше едно много хубаво място, защото се грижехме един за друг.
Очаквах секирата да падне. Да видя лицата им, когато тя им споделеше как същото това късче от рая изчезна, а човекът, стоящ зад него, не се оказа нищо повече от маска. Но Брет, който очевидно се бореше вътрешно да обработи и приеме всичко това, я наблюдаваше, а напрежението по лицето му се отпускаше с всяка чута дума, докато накрая не започна да кима.
– Можем да си построим това тук – продължи тя. – Знам, че можем. Имаме място, за да си посадим храна, начини да подобрим сигурността. Беглеца не е задължително само един човек, а „Ийст Ривър“ може да съществува и другаде. Ще си направим наш собствен „Ийст Ривър“.
– И как ще го свършим това? – попита Майкъл и поклати глава, а скъсаната яка на ризата му се разтвори, за да разкрие ивици от бледорозови изгаряния, които преливаха от врата и раменете му. Той посочи с палец назад към мижавата купчина продоволствия. – Май си толкова тъпа, колкото си и грозна, а?
– Хей! – излая Брет и се приближи заплашително с една стъпка към него. Майкъл се отдръпна назад подигравателно.
– Ще започнем, като направим така, че онези деца там да оживеят – продължи Оливия. – Ние всички ще оцелеем през тази зима. Ако ни помогнете да извършим този удар с Руби, ще успеем да си подсигурим храна за месеци напред. Ще спасим живота им, а с това и нашия.
– И къде е тази магическа земя на илюзиите, а? – настояваше Майкъл.
– В един от хангарите на летище „Джон Си Тюн“ – изстреля в отговор Оливия, не трепвайки при срещата с погледа му. – Някой знае ли къде е това?
Брет вдигна ръка.
– На няколко километра западно оттук е. Така си мисля. Най-много на петнайсет.
– Добре – каза Оливия. Дънките висяха свободно на хълбоците ù, наполовина скрити от якето, което тя бе извадила за себе си от купчината с дрехи. – Значи е възможно.
– Не – озъби се Майкъл. – Това е капан. И всеки, който се съгласи да участва в подобно тъпанарско шоу, ще си заслужи полученото.
Децата в бяло – ловците – започнаха да се обръщат очевидно изнервени. В отговор умът ми сякаш се пораздвижи. Тъкмо бях насочила погледа си към него, когато Оливия отново проговори:
– Слушай, ако това ще сработи – а то може и ще сработи, – нещата тук ще трябва да се променят. Не можем просто да си останем племе от Сини. Не... Не, изслушайте ме! – Тя повиши глас, за да надвика стреснатите възклицания. – Тук не става въпрос за цветове. Никога и не е трябвало да бъде така. Нужно е да изградим място, на което няма да се делим по цветове. Това ще е място на уважение. Ако нямате уважение един към друг или към способностите си, ако не искате да си помогнете, да се разберете взаимно, тогава това място няма да е за вас.
– И защо точно ти ще решаваш това? – каза Майкъл. – Коя точно си ти, че изведнъж взе да ни командориш? Ние и досега си имахме система, която си функционираше доста добре. Искаш изведнъж да омекнем? Има си причина, поради която се събирахме само със Сини. Вие, останалите, сте толкова жалки, че не можете да направите нищо. Даже не можете и да се защитавате.