Оливия се подвоуми, собствените ù съмнения за самата нея къкреха под повърхността на наранената ù кожа. Колебанието се разпръсна около нея и като че ли зарази всички стоящи наоколо. Тя започна леко да клюма пред мен. Усетих как недоловим панически изблик преминава през мен като втори, нежелан сърдечен ритъм. Все още не бяхме готови. Имах нужда от помощта ù. Трябваше ми да е силна.
– Черното е цветът! – Преборих се с натиска от страна на паметта ми, позволявайки на думите да ме облеят. Чух ги накъдрени фино от южняшкия акцент на Лиъм точно както когато ги бе изрекъл за пръв път преди месеци. – Черното все още е цветът!
Тя схвана. Не се нуждаех от красиви слова, за да го обясня, а и в действителност нямаше достойни думи, които да опишат какво бе това място за нас. Ние бяхме там заедно, бяхме работили заедно, живели заедно, оцелявали заедно. За нас „Ийст Ривър“ не бе просто лагер, а идея, сигнален огън. Убеждение. Кланси може и да беше Беглеца, но такова беше и всяко друго хлапе, което бе зарязало системата, което не се предаваше без бой, което не се срамуваше или не се страхуваше от онова, което е.
– Да си умен, не означава да си мек – продължих аз. – Може да останете или пък да си тръгнете. Но помнете – ако избягате, бягате сами. И можете да ми се доверите – пътят е дълъг и самотен.
– Така е – добави най-после и Оливия. – Ако искате да си тръгнете, сега е моментът. Но знайте, че от този ден нататък няма да спрете да бягате. Не и докато не ви хванат. Никога.
– Това е тъпня! – извика Майкъл. – Никой не е казал, че така трябва да стане. Ако си мислите, че някое от моите момчета ще подкрепи това...
– Тогава разкарайте се! – каза Оливия. – Ако не ви харесва, тръгвайте! Това е задължително само ако останете тук. Вземете каквото ви трябва и хващайте пътя.
Избутах се от малкия подиум и отидох точно до него. Когато бях надалеч от него, Майкъл ми изглеждаше твърд като камък, но сега забелязвах как всъщност трепереше. Той беше с цяла глава над мен, доста по-тежък, въоръжен също така... но нищо от това нямаше значение. Не ми се налагаше да влизам в съзнанието му, за да знам, че в момента си припомняше станалото снощи, че мислите му се въртяха над това, което бях сторила на Нокс.
„Какво ли не можех да направя и на него?!“
Осъзнаването на това ме фрасна право в зъбите и ме спря намясто. Естествено, че можех да му повлияя. Това дори не бе въпрос. Но той беше толкова прям и открито враждебен, ча ако сега го обработех, чудодейната внезапна промяна на мнението му щеше да повдигне съмнения. Всички щяха да разберат, че бих могла да осъществя същото и с тях. И щяха да са все толкова уплашени от мен, само че тогава вече щяха да са и достатъчно мотивирани, за да предприемат мерки по въпроса.
Майкъл ме гледаше втренчено и дишаше тежко. Оливия за секунда се озова зад гърба ми с ръце, кръстосани пред гърдите ù. Той навлажни устни и тръгна напред, а старата ловна пушка, която висеше отстрани на тялото му, тракаше в ритъм с всяка негова стъпка.
– Не, човече. Хайде! – каза друго дете в бяло, хващайки го за рамото. – Не е задължително да оставаме.
Майкъл повдигна рамене и махна ръцете на другото дете от себе си. Пое към вратата, водеща към товарния кей, след което изведнъж се завъртя към Брет.
– И ти ли?
– Когато нещата се скапят, трябва да се поправят – отвърна тихо Брет.
Само пет от осемте деца от ловната дружинка на Майкъл го последваха. Не казаха нито една скапана дума, не взеха нищо от купчината с провизии, не отговориха на вълната от ръце, протягащи се за безмълвно довиждане. И само един от тях се обърна назад, за да ме погледне.
Зърнах как планът се разгръща в ума му така, сякаш той самият бе отворил книга пред мен и ми прелистваше страниците. Завръщане в лагера посред нощ. Прелистване. Промъкване обратно в склада. Прелистване. Изпразване на пушките им в спящите купчини завити с одеяла деца. Прелистване. Петимата от тях отнасящи всички провизии, които ние щяхме да сме донесли.
Гръбначният ми стълб се втвърди и премина от кост в гранит, а накрая и в стомана. Разтърсих глава и изтрих напълно плана от ума му.
– Някой друг? – попита Оливия, наблюдавайки сгушените деца пред себе си. – Няма ли? Добре тогава. Да се хващаме на работа.
Бившите обитатели на Бялата палатка бяха разположени покрай провизиите, заобиколени от кръг топлина от поставените около тях горящи варели. Докато преминавах през кръга, Дунди погледна нагоре от мястото, на което се бе прегърбил над рамото на Вида. Миризмата на дим изтръгваше от мен черен спомен след черен спомен. Поех дълбоко дъх и притиснах ръка към устата си, докато лицето на Мейсън не се изчисти зад очите ми и не прескочих спящите деца. Той отново ги бе разпределил в две редици, но този път не бяха накачулени едно върху друго.