– Това момиче би могло да докара и светец до убийство. И то от типа на десет прорезни рани в тялото.
– Значи, добре, че не си светец...
При това той се изправи, подаде ми кърпа и кофа с топла вода и ми махна неопределено към групата болни деца зад мен.
– Ще се върна след пет минути. Бъди полезна и се опитай да ги накараш да пият вода.
Минах през редиците деца, будейки ги от трескавите им сънища и допирайки пластмасова чаша с вода до устните им. Като изключим насилването да си отворят устата и изливането на течността в гърлата им, не можех много да сторя по въпроса с преглъщането. Постарах се колкото бе възможно да избърша лицата им с едно парцалче, като им задавах по няколко въпроса, които започваха с „Боли ли те?“ и завършваха с „Днес по-зле ли се чувстваш от вчера?“.
Само едно от децата успя да отвърне. „Да – беше ми прошепнала тя. – Да.“ На всеки въпрос, на всяка болка – промълвено да.
Остра кашлица привлече вниманието ми към противоположната страна, където една позната глава с рошава коса се бореше да се изтръгне от хвърленото над него одеяло в бебешкосиньо. Той се опитваше да се изправи на лактите си, а гръдният му кош се тресеше от усилието. Но това, което ме притесняваше, бяха неравномерните му плитки вдишвания, както и начинът, по който ръцете му трепереха, докато поддържаха тежестта му.
– Чакай – казах аз, проправяйки си път към него. – Моля те, всичко е наред. Просто се облегни назад.
Очите на Лиъм бяха широко отворени, обрамчени с червено и все още избледняващи синини. Ръцете му под него поддадоха и без да се замислям, смогнах да го хвана за раменете и леко да го положа на гърба му. Очите му така и не напускаха лицето ми. Синьото бе някак по-бледо, по-ярко и стъклено от треската.
– Внимателно – прошепнах аз. След като докоснах горящата му кожа, усетих ръцете си точно толкова студени, колкото и празни бяха, щом ги отдръпнах.
– Какво става? – тихичко попита той и се опита да преглътне. – Какво... се случва?
– Дунди просто отиде да вземе нещо – казах нежно аз. – Ей сега ще се върне.
Лиъм кимна едва-едва и затвори очи, простенвайки. Протегнах ръка, за да поместя къдрещите се краища на косата от челото му, когато той се обърна към мен и се насили да отвори клепачите си.
– Ти си... невероятно красива. Как се... казваш?
Думите изхриптяха и изсвистяха от него по спиращ сърцето ми начин, но така ме свари неподготвена с последователната си мисъл, че ми отне няколко мига, за да успея да му отговоря.
– Руби – повтори той с топлия си, галещ южняшки акцент. – Като от песента Ruby Tuesday1 ли? Това е страхотно.
И тогава изражението на Лиъм се измени напълно. Веждите му се сключиха в напрегната концентрация, а устните му заповтаряха тази дума отново и отново. Беззвучно.
Руби.
Клекнах долу до него, приплъзвайки кофата. Подпрях се на ръка на земята край обърнатата му нагоре длан.
– Руби – повтори той с леко замъглени очи. – Ти... Коул каза... Той ми каза, че не сме се срещали, и аз си помислих... Помислих, че всичко е било сън.
Вдигнах парцалчето до лицето му и запонах да чистя с нежни движения мръсотията и саждите от него. „Така няма никакъв проблем“, убеждавах се сама. Не го докосвах директно. Наболата му брада изстърга, докато я бършех с парцалчето. Фокусирах се върху дребния малък белег в ъгъла на устните му. Стараех се да не положа моите точно на същото място, независимо колко се разтапях по него.
– Сън ли? – настоях аз, като се надявах да го накарам да продължи да говори. – И какъв беше този сън?
Не беше... Не, това не бе възможно. Бях виждала хора, които ставаха объркани, след като бях бърникала из спомените им, оплесквайки малко детайлите, но в ума на Лиъм бях проверила и извадила всяко напомняне за себе си. Бях се заменила с въздух и сенки.
На устните му се прокрадна лека усмивка.
– Хубав.
– Лий...
– Аз трябва... Ключовете...? – Гласът му ставаше по-нежен. – Ще идем да вземем... Мисля, че Зу е... Тя е там между щандовете с... Онзи с...
Щанд?
– Не искам тези момчета... да я видят. Те ще ги наранят. И двамата...
Дръпнах се назад, но ръката на Лиъм някак откри моята на земята и пръстите му се вплетоха в нея, задържайки ме намясто.
– Какви момчета? Зу е в безопасност. Никой няма да я нарани.
– В „Уолмарт“... Аз ù казах. Казах ù да отиде с... Тя тръгна с... Не, ама къде е тя? Къде е Зу?
– В безопасност е – успокоих го аз и се постарах да издърпам ръката си. Хватката му бе здрава, все едно искаше да ме принуди да разбера нещо. И колкото повече се напрягаше, толкова по-трудно му беше да диша. Вдигнах свободната си ръка и я притиснах към бузата му, навеждайки се над лицето му. – Лиъм, погледни ме. Зу е в безопасност. Трябва да... да се успокоиш. Всичко ще е наред. Тя е в безопасност.