– Безопасност – думата звучеше някак куха. Той затвори очи. – Не изчезвай отново. – Прошепна той. – Не отивай... там, където не мога да те последвам. Моля те. Умолявам те. Никога вече...
– Ще стоя тук до теб – отвърнах и погалих бузата му с палец.
„Трябва да престанеш с това. Време е да тръгваш. Веднага.“
– Не лъжи! – изломоти той на ръба на съня. – Това е... място, на което не се налага да...
Когато скочих на крака, погледът ми се замъгли от внушителен брой петна и ударен прилив на кръв. Долепих ръка към устата си, изчаквайки зрението ми да се проясни, като внимавах да не се препъна в някое дете наблизо. Знаех какво се опитваше да ми каже. Бях чувала тези думи и преди. Самата аз ги бях казвала, но имаше... Това не бе възможно...
„Това е място, на което не се налага да лъжем.“
– Руби?
Вида и Дунди стояха пред варелите с огън и ме наблюдаваха с притеснение. Отколко ли време стояха там и слушаха? Дунди направи крачка към мен, но аз му махнах да не приближава.
– Добре съм. Той просто...
Свих се долу и подпрях глава в ръцете си. Насилих се да поема две глътки въздух, които да ме успокоят.
Невъзможно.
– Сигурна ли си? – попита Дунди, а гласът му звучеше по-студено отпреди. – Свърши ли с игричката?
Кимнах, докато държах очите си приковани в земята пред краката му. Стомахът ми се обръщаше и се бунтуваше. Чувах как Лиъм се бори с усуканото между краката си одеяло. Мозъкът ми изведнъж се раздвижи.
– Значи си мислиш, че няма проблем сега да си миличка с него и да го объркаш още повече? Нали планът все още е да откриеш флашката и да ни зарежеш заради Лигата? – попита той. – И какво ще се случи, когато той се събуди?
– Тя ще стои безучастно и ще се преструва, че никога не го е срещала през целия си тъжен и жалък живот – каза Вида, сядайки наблизо. – Защото това е операция от типа на взимам-и-изчезвам. И Руби знае, че е само това, нали? Тя каза, че няма да остави чувствата си да се объркат и преобърнат от това, нали?
Преглътнах шумно.
– Знам. Би ли могъл... Ще му кажеш ли защо сме тук?
– Истината? – Дунди ме предизвика с остър тон.
То започна като единично покашляне, но аз разпознах първото остро издихание зад себе си именно като това, което наистина беше. Лиъм се бореше с одеялата си, пробвайки се да вдигне ръце до гърлото си, за да си осигури следващото вдишване. Той поглъщаше въздуха, като се стараеше да се обърне на една страна, но не можеше да застане на рамо. Не бе възможно да се каже кой от нас помръдна първи. В момента, в който достигнах до Лиъм, Дунди също беше там, подпирайки приятеля си, за да му помогне да не се задуши.
– Всичко е наред – каза Дунди и го облегна напред, за да може да потупа гърба му. Звучеше спокойно, но по челото му бе избило сияние от пот. – Давай по едно вдишване. Добре си. Всичко е наред.
Всъщност не звучеше добре. По-скоро като...
„Той ще умре.“ Ръцете в косата ми се извиха. След всичко случило се той щеше да умре тук... така – борейки се, предавайки се и пренасяйки се на място, на което нямаше да мога да го достигна.
– Вода? – попита Вида и докуцука с пластмасова бутилка в ръка. Мразех непоклатимия блясък в очите ù. Преценката, която зърнах, че направи на състоянието на Лиъм, и съжалителния поглед, който изпрати към мен.
– Не – каза Дунди. – Може да запуши дихателните му пътища. Руби. Руби! Той ще се оправи. Аз ще го държа буден и ще наблюдавам да не спира да се мърда. Имам нужда от онова лекарство. Имам нужда от разтвори, топли компреси, каквото и да е. При това, бързо!
Кимнах, свих ръцете в косата си в юмруци и си наложих да продължа да поемам дъх.
– Руу! – Гласът на Джуд доплава до нас миг преди той да се появи край огньовете, държейки познатото черно яке. – Намерих го! Открих го! Тук е!
И тримата му изшъткахме.
– Ела тук! – привиках го аз и взех якето, преди да е успял случайно да го подпали. Хвърлила му бях само бърз поглед в спомените на Коул и дори тогава то бе наполовина скрито от вихрещите се там сенки, но това ми изглеждаше подобно, макар и да не беше толкова черно. Якето всъщност бе тъмносиво – промазан плат с бархетна вътрешност – и макар да бе отделено от настоящия си собственик, все още носеше аромата му. Бор, дим от пожар и пот. Усетих как очите на Вида и Дунди едновременно се насочват към мен, докато прокарвах пръсти по шевовете и най-после открих твърдата квадратна издутина, която Коул бе зашил в тъмната подплата.
– Прав е – подадох якето на Вида. – Засега я остави вътре. Ще я изрежем, след като се върнем.