Той се протегна, за да го видя. Бе кръгъл, почти плосък диск. Сребристото му покритие проблесна от единствения лъч лунна светлина, който успя да пресече клоните на дърветата. Взех го от ръката му и сложих топлия метал в средата на дланта си. Стъклото на компаса се бе спукало на две места.
– Да – каза той, прибирайки си го обратно. – За един момент... Няма значение.
– Няма значение? – повторих невярващо. – Какво има?
– Ами... просто за момент, сякаш не бях особено щастлив от това, че го открих. А и после започнах да си мисля, че може би не бива да го взимам със себе си.
– Защото...?
– Защото ми го подари Албан – отвърна той. – Няколко дни, след като дойдох в Щаба. Постоянно ми повтаряше колко бил горд, че и аз съм част от Лигата, но сега вече... не знам дали аз съм толкова горд да бъда част от нея.
Изпуснах дълга въздишка и се пробвах да открия правилните думи. Джуд просто повдигна отново рамене и провря верижката около главата си. Компасът изчезна под якето му и тогава си помислих: „Ето, това е разликата“. Това беше фундаменталната отлика помежду ни. След като веднъж се бях събудила за реалността, не можех да се върна обратно към съня. Докато Джуд все още бе способен да задържи в сърцето си надеждата, че той ще го чака някъде там, когато е готов да се завърне към него. След всичко случило се все още вярваше, че Лигата би могла да е различна, по-добра, оздравена.
Не можеше да се каже, че не съм във форма, но превземането на хълм след хълм, борбата да щурмувам на празен стомах шумата от току-що опадали листа, докато се стараех да заставя мозъка си да не се отклонява към Лиъм... всичко това ми дотежаваше все повече. Стомахът на Джуд бе изкъркорил не по-малко от четири пъти само за изминалия половин час и макар той да беше имунизиран срещу порива да се изнервя като останалите от нас, усещах как започва да отмалява край мен.
– Почти стигнахме – уверих го аз и хвърлих мръсен поглед към главата на Брет. Вината не беше негова. Нямахме коли, за да можем да превозим всички. Имаше известни дискусии дали да не се опитаме да слезем надолу по река Камбърленд, но дори и месеци след наводнението Брет смяташе, че течението е твърде нестабилно за саловете им. Затова поехме пеша и носехме импровизирани чанти от изрязан от палатките плат, в които да пренесем впоследствие откритите провизии.
Вече бяхме изминали петнайсет километра, шестнайсет, седемнайсет. Пръстите ми бяха замръзнали изцяло. Дори и поставянето им под мишниците ми не можеше да накара кръвта да започе отново да циркулира през тях.
Джуд сви устни и се протегна да нагласи шапката си. Тя притискаше къдравата му коса под такъв странен ъгъл, че караше ушите му да стърчат навън и ги правеше да изглеждат по-големи, отколкото всъщност бяха. В продължение на една странна секунда долових как сърцето ми леко се разтуптя от тази гледка.
– Както и да е – каза Джуд, майсторът на странните преходи. – Всичко ще бъде страхотно. Ще мине наред. Ще проникнем вътре ей така – той щракна с пръсти, – ще задигнем лекарствата и малко храна и излизаме. Бам! – Той присви юмруци, а после изпъна пръсти напред. – Докато се усетят, че сме били там, вече ще сме изчезнали. Ще станем истински легенди!
Джуд продължаваше да ни обяснява как „те“ това и „те“ онова, но проблемът се състоеше именно във факта, че не знаехме кой ръководи това летище или пък защо складираха запаси. Бях изпратила последващо съобщение до Кейт и Нико, задавайки въпроса към тях, но те не бяха отговорили преди тръгването ни.
Все още крачехме на изток – към центъра на Нашвил, но реката не следваше прав път. Тя се бе извила отново като гайка директно пред нас.
Промъкнах се до предната част на групата. Протегнатата ми ръка най-после стигна до рамото на Оливия, която изпъна своята в отговор и ме издърпа до ръба на река Камбърленд.
– Еха! – бе единственият коментар на Джуд.
До момента, в който бяхме достигнали до онази първа бариера, аз така и не можех да разбера защо месеци, след като наводнението бе преминало, се налагаше градът все още да е затворен. Но и тук беше като след всяко бедствие. Почистването почти винаги бе по-лошо от стреса на протичащото бедствие. Сега схващах защо земята под ботушите ми се усещаше като блато. Сега разбирах защо реката все още преливаше. Първоначалните бури се бяха оказали достатъчно мощни, за да довлекат цели отломъци от къщи в реката, да преобърнат масивни речни шлепове и да ги оставят заклещени и ръждясващи под слънцето. Реката приличаше на ужасяващ запушен канал. Водата не можеше да тече нормално надолу към града, което пък означаваше, че вървеше странично към близките полета и гори.