– Руби!
Това, което ме накара да се обърна, не бе дрезгавината в гласа на Джуд, а внезапно появилата се съкрушителна смрад от застоял цигарен дим.
Не бях достатъчно бърза. Изместих се с идеята да парирам удара с ръка, но ножът ме откри миг преди пробождането да попадне в задната част на главата ми.
Не знам дали извиках. Челюстта ми се отпусна вследствие на болезнения изблик. Опитах се да се подпра, докато падах напред към контейнерите, но една ръка сграбчи конската ми опашка и ме завъртя обратно. Нямах шанса да възстановя равновесието си. Пистолетът бе изваден от задния колан на панталона ми още преди да успея да започна да мисля достатъчно разумно, че да го сторя аз.
Дишането на Майкъл бе накъсано и неравномерно, което се дължеше по-скоро на обзелата го ярост, отколкото на усилието от атаката. Ножът, или каквото там бе използвал, се завъртя в долната част на гърба ми и този път вече знаех, че крещя. Ръката пред гърдите ми се плъзна нагоре и притисна гърлото ми със собствения ми пистолет, който бе хванал здраво. Той го допря плътно точно под брадичката ми, толкова назад, колкото му позволяваха костите ми, без да се пречупят. Не можех да дишам, не можех да преглъщам, не можех да мърдам.
– Липсвах ли ти? – изсъска той.
Опитах се да дръпна главата си назад, въртях се, правех каквото мога, за да се отдалеча. „Ти си добре – убеждавах се сама. – Това не е твоят гръбначен стълб. Не е твоят бъбрек. Просто...“
– Благодаря ти, че откри това място – продължи той, като ме блъсна напред в кошовете. После се наведе, а устните му се допряха до ухото ми. – Ти и приятелчетата ти можете да си понатоварите нещо, докато от Специален отряд „Пси“ не се появят.
Силата на Джуд, който се метна с рамо към нас, не беше достатъчна, за да избута Майкъл от мен напълно, но пък ми разреши да се извъртя и да го центрирам с коляно. Долових как ножът се измъква от кожата ми със звук като от изсмукване и пада с трясък на пода. Къдравата топка коса на Джуд се метна към него едновременно с Майкъл. Цялата ми дясна страна изкрещя от болка, когато кракът ми се изпъна, летейки към лицето му.
– Кучка! – извика той и в този момент полетях и се ударих в стелажите срещу нас. Джуд пък бе изпратен да лети в обратната посока – към Брет и Оливия, които идваха отдолу, за да видят какво става. Отекна един изстрел, после втори. Светлината се промени от бяла в примигващо червена, а всичко след това бе погълнато от пулсиращ стържещ шум.
Двайсета глава
Нямам идея как съм стигнала от вътрешността на хангара до предната му част. Едва когато черната мъгла се вдигна от мозъка ми, а отвратителната яркост на лампите отгоре премина в непоносимо сияние, установих, че Джуд ме бе подпрял на едното си рамо, а Оливия на другото и тримата наблюдавахме как Майкъл с още четирима други събираха пистолетите ни и саковете с храната.
Вдясно от тях, тресящ се като едничкото листо на есенно дърво, бе Нокс с празен поглед.
Ето къде бяха отишли Майкъл и другите – да открият стария Водач на глутницата си. Сякаш това можеше да им помогне с нещо сега. Нокс си мърмореше нещо и се олюляваше напред-назад на пети, а устните му образуваха една и съща дума: Напусни, напусни, напусни.
– ... ваш избор – извика Майкъл. Шумът бе престанал, но не и примигващите светлини. – Ти избра непознати пред Нокс! Пред мен! Искаше да вземете всичко от нас и да ни изритате? Та нали ние открихме скапания склад! Ние направихме всичко!
Джуд трепереше – не от страх или студ, а от гняв.
– Значи, ако вие не можете да го имате, никой друг не може, така ли? – каза той, а ръката му се уви по-здраво около кръста ми. – Мразите живота си и затова трябва да направите и всички останали също толкова нещастни, гладни и жалки като вас?
– Аз не съм жалък! Нито пък който и да е от нас! Ако тя не му бе объркала мозъка, и самият Нокс щеше да ти го каже. Погледни го само! Виж го! Би ли искал тя да ти стори това? Искаш ли още веднъж да гледаш изродското ù шоу?
– Повярвай ми... – поклатих глава в слаб опит да премахна петната от зрението си. – Ако не пуснеш тези чанти и не се разкараш от очите ми в следващите две секунди, ти ще си следващият!
Той повдигна пистолета си, но Оливия и Брет застанаха точно пред мен.
Усетих бързо движение от лявата ми страна. Погледнах тъкмо навреме, за да видя как един от групата на Майкъл дърпа силно вратата, за да я отвори отново. Някой от тях явно я бе затворил, затова се бе включила и алармата.
– Време е да изчезваме! – извика момчето. – Те приближават.