Цялата се смразих. Ако те бяха тук, значи, вече бе твърде късно.
– Недей...! – предупреди ги Брет, но Майкъл нарами Нокс и пое след другите в нощта. Последваха две отмерени паузи тишина. Затворих очи и се обърнах настрани от виковете, пищенето на автомобили, оръжията и униформите. Чу се един изстрел. Отговориха стотици.
– Долу! – заповядах аз, докато избутвах Джуд. По-голямата част от куршумите рикошираха в широката врата на хангара, която бе вдясно на малката странична врата, от която бяхме излезли, но някои успяваха да пробият тънкия метал и да се заровят в същите редове с провизии, които бяхме претърсвали допреди малко.
Умът ми сякаш се бе протрил по краищата си. Едно туптящо главоболие отговаряше като ехо на всяка пулсираща болка в долния край на гърба ми. Облизах потта, която се бе появила над горната ми устна. Нямах нужда да се изправя до Брет или пък да погледна към тях. Знаех какво щях да зърна – четири глупави, мъртви деца и множество от черни униформи и коли в камуфлажни цветове, които образуваха защитна линия.
– Преброих трийсет души – каза един от Сините. „Та аз дори не ти знам името – помислих си вцепенено, – а ти, така или иначе, ни последва тук. Сега ще те убият заради мен.“
Както си стоях, изпитах непреодолим порив да повърна.
Мъртви сме. Аз убих всички.
– Задачката ще е лесна, нали? – каза Брет, след като прочисти гърлото си и се обърна назад към другите. – Те имат оръжия, но пък ние имаме мозък. Смятам, че имаме добър шанс.
– Един голям тласък трябва да свърши работа – съгласи се и Оливия. – Половината мога да ги върна обратно през реката, там, откъдето дойдохме, но някой друг ще трябва да се опита да вдигне останалите малко по-далеч.
Брет прокара ръка през тъмната си коса с леко подхилкване.
– Под някой друг мен ли разбираш? Толкова ли бързаш да се отървеш от мен?
Сините започнаха да се разделят, като заемаха място зад Оливия и Брет. Абсурдността на това, което щяхме да направим – да ги избутаме като хулигани от площадка, а после да се опитаме да надбягаме последващите куршуми, – ме караше да искам да крещя.
Намирах се на ръба на шума и движението, чувствах се странно откъсната от всичко, което се случваше около мен. Но Джуд пресече точно през суматохата и си проправи път през телата, за да достигне до таблото с бушони на стената.
– Наредете се всички на вратата – заяви той и разби с близкия пожарогасител малката ключалка на електрическото табло. Хвърли счупения метал зад себе си и издърпа и отвори сивото покритие. Джуд захапа върха на дясната си ръкавица и я издърпа, след това постави голата си ръка върху различните превключватели. Циферблатите в горната част започнаха да се въртят с лудешка скорост, а тънките им червени стрелки се размазваха.
– Вие, момчета, ги хвърлете назад, а аз ще ви последвам с едно кроше – звучеше спокоен. Прекалено спокоен като за него.
– Какво правиш? – попитах аз. Въздухът стана по-топъл. Гъделичкаше лицето ми. Кестенявата коса пред мен започна да стърчи и да пращи от статичното електричество. Дръпнах се крачка назад. Чак когато светлините изгаснаха, а алармата замлъкна, успях да видя сините искрящи линии, които се надпреварваха по ръцете и дланите му.
– Руби, ти трябва да натиснеш бутона за вратата – каза той. От това, че стоях до него, космите по ръцете ми се бяха изправили.
– Какво правиш? – повторих аз. Той сякаш се раздели надве пред очите ми. Примигнах, но това не помогна на ореола от светлина около него да изчезне.
– Довери ми се! – помоли ме той, а гласът му отново изразяваше това странно неестествено спокойствие. – Всичко е под контрол.
Започна да брои от три надолу, принуждавайки Сините да се подредят в линия, както им бе наредил. Джуд внимаваше да не пипне някого от самия център на линията; другите сякаш се огъваха около него, отговаряйки на заряда му и на промяната в настроението.
„Не – помислих си, като преглътнах думата. – Не! Не там! Не и където ще могат да те наранят...“
– Едно! – извиси се гласът на Джуд. Ръката ми удари бутона.
Снегът отвън бе преминал в проливен дъжд, докато се бяхме мотали вътре. Той падаше на талази и разстройваше поставените от войниците светлини. Белите лъчи заляха стъпалата ни и продължиха пътешествието си нагоре по краката ни, докато огромната врата се издигаше. Джуд изчака светлината да го нацели право в гърдите и тогава стисна и двата си юмрука.
Установих, че това не са прожектори. Бяха фаровете на четири камиона, които бяха паркирали в полукръг около вратата на хангара. Повечето от войниците бяха заели позиция зад зелените коли и бяха опрели пистолети в капаците, за да могат да се прицелят по-сигурно. Близо две дузини войници бяха коленичили на земята пред тях с вдигнати пушки и закопчани каски.