Вратата над нас достигна със стържене до края си.
Малка група от войниците в камуфлажна униформа се бяха подпрели на петите си или пък се бяха дръпнали от мерниците на пушките си. Изненадани бяха, убедена бях, да видят толкова малка група изроди. Един от мъжете отпред се обърна и извика нещо на другите, но дъждът погълна думите му.
Внезапно всичко бе прекъснато от взрив на статичен шум. Някой бе намерил мегафон за един от по-възрастните мъже, които стояха отзад.
– Незабавно следва да дойдете с нас – каза той – по заповед на командира на Специален отряд „Пси“ – Джоузеф Трейлър. Ако не ни окажете съдействие, ще се наложи да отвърнем със сила.
– Така ли? – извика Брет. – Можете да предадете на Джоузеф Трейлър, че по наша заповед може да си гледа работата!
Това ни послужи като знак, независимо дали той го бе предвидил така, или не. Сините направиха по една крачка напред и вдигнаха ръцете си във въздуха. Дори и войниците, които осъзнаха какво се случва, бяха твърде бавни, за да отговорят. Бумтенето на автоматичното оръжие бе погълнато от стреснати писъци, когато целият куп войници и камиони бяха издигнати във въздуха и избутани назад като от невидима приливна вълна.
И тогава Джуд излезе навън под дъжда.
Бе едновременно ужасяващо и красиво за наблюдение – даже и някак познато. Да видиш как ревящият ток, който той бе обрал от хангара, сияе около него като синьо слънце. Светлината се изду навън, излизайки отвъд пределите на кожата му, и продължи успоредно на събралата се дъждовна вода по паважа в реки от изгарящо сияние. Докато електричеството се въздигаше на вълни пред него и растеше като тиха, но ослепителна експлозия, формата на Джуд постепенно се превръщаше в сянка, обикновен силует.
Нощта загуби свежото ухание на дъжд, носейки ново зловоние от изгорена кожа, коса и... безспорно разбъркващата стомаха миризма на нагорещена гума. Електричеството изпращя, когато излетя навън, след това подскочи нагоре над ботушите с гумени подметки. Запали дрехи, кости и кожа, подгря металните кутии с лютив спрей, докато не гръмнаха. Войниците, които не бяха отвени от удара на Сините, започнаха да се гърчат по земята. Единият съумя да вдигне пистолета си и да го насочи в посока към Джуд, но бе избутан назад от Брет.
Джуд остана на крака колкото можа. Тресеше се и трепереше като мокър заек в хапещ студ. После се свлече на колене върху настилката... сетне и гърдите му я опряха, накрая и лицето... и всичко това по такъв безкостен начин, че аз извиках, избутвайки другите, за да стигна до него.
Превъртях го по гръб, пренебрегвайки острите убождания от статично електричество, които се забиваха в пръстите ми. Лицето му се усещаше горещо на пипане, дори и под одеялото на смразяващия студ. С неговото падане бе изчезнал и зарядът, а гърмящите сини нитове от електричество се изпариха като пара.
Дойде и групата на Оливия, които започнаха чевръсто да събират каквито пистолети успяха, изритвайки настрани проснатите войници, за да се доберат до тях.
– Оливия! – извика Брет. Погледнах нагоре, когато той и другите се появиха бързешком след първата група. Тя спря, а краката ù се подхлъзнаха по настилката, когато се обърна. Той хвана горната част на ръката ù със своята, а с другата – хлабавата ù плитка. Наведе се надолу към белязаното ù лице и я целуна. Целувката не продължи повече от един сърдечен удар. Ясно и точно съобщение.
– Сега тичай! – каза ù и я побутна към другите.
Аз се борех под неудобния ръст на Джуд, опитвайки се да повдигна безжизненото му тяло. Брет ме премести настрани с рамо, очевидно нямайки търпение или време за губене, за да се опита да съживи намясто хлапето и да го изкара от ступора на изтощение, в който бе изпаднал. Той вдигна Джуд на гръб. Раницата, която носеше, бе захвърлена към друг Син, който я хвана насред крачка.
– Насам! – извика той.
Бягането бе по-зле и по-трудно, отколкото си го представях. Зад нас оживяха мотори на коли. Видях още няколко, които ускоряваха надолу по близкия път, но само последните две от кервана ни зърнаха достатъчно бързо, за да успеят да завият в полето, преди да влязат в малкото летище. Фаровете подскачаха, докато вановете превземаха хълмове и долчинки. Дърветата, за щастие, именно дърветата бяха пред нас... Тяхната тъмна гъста линия запали...
Около китката ми се сключи ръка, която ме издърпа силно назад. Паднах тежко. Краката ми се подхлъзнаха върху смесицата от кал, скреж и лед. Експлозия от сиви петна разцъфна зад клепачите ми, докато главата ми се удряше назад в земята.