Войникът присветна с фенерче в лицето ми – толкова близо до очите ми, че се наложи да ги затворя отново, за да избягам от яркостта. Коляното ù се вряза в гръдния ми кош и извади от него и последния ми дъх. Извивах се и ритах, а от гърлото ми се откъсна вик.
Тогава светлината намаля и бях способна отново да отворя очи. Тя бе млада, но по-важното беше, че бе бясна. Военната извади оранжев предмет от колана си и го задържа директно пред лицето ми. Тя извика нещо, което не можех да чуя. Дъждът – само дъжд пълнеше устата, носа, очите и ушите ми. Оранжевият предмет отново заплава в полезрението ми, след което изчезна в поредния взрив от бяла светлина.
Усетих момента, в който устройството изписа върху себе си моя профил. Лицето на агентката на СОП се отпусна от ужас, а очите ù се преместиха обратно към лицето ми.
Обърнах глава и забих зъби в изгорената розова плът на китката ù. Тя изкрещя, но вече бях в ума ù. Светлите фарове на една кола прорязаха тъмнината и очертаха бягащите към нас силуети, запътили се към гората.
– Разкарай се! – ритнах един последен път с толкова сила, че дори и инструктор Джонсън щеше да одобри.
Агентката се свлече от мен и се приземи тежко в прахта. Очите ù бяха отворени и празни. Взираха се в мен. Чакаха заповед.
Не си направих труда да освободя ума ù от ноктите на моя. Не ми пукаше. Долавях всяка част от тялото си някак бавна и тежка. Отне ми цялата концентрация, за да стигна до дърветата, без да падна, и дори още повече, за да промуша крайниците си през хрущящия гъсталак и леда. Земята се издигаше. Всеки хълм сякаш ме забавяше с още малко от основната група.
Затичах се. Или поне се пробвах да го сторя. Опитах всичко, което можех, за да се оттласна отвъд падащата над ума ми мъгла и треперенето, което започна в краката ми и се повишаваше с постоянство с всеки изминат сантиметър от пейзажа. Мислех за Лиъм, за Дунди, за Вида, за Джуд. Трябваше да се върнем и да кажем на другите. Трябваше да ги преместим, в случай че някой от тези войници проследеше пътя ни.
– Джуд... – промърморих аз, а кракът ми под мен поддаде. Нещо кипящо горещо се стелеше надолу по хълбока ми. – Джуд... Вида... Дунди... Лиъм... Джуд...
Брет нали го бе взел? Щом той можеше да се движи сред тези усукани клони, носейки на гръб цялата тежест на това хлапе, и аз можех да се справя. Можех отново да се изправя.
„Ти направи това.“ Бяхме свършени. Щяха да ни приберат и вече никога нямаше да видя когото и да е от тях.
Издишах имената им, докато в гърдите ми не остана въздух. Ходих, докато краката ми изчезнаха изпод мен. Гледах как и последната следа от децата отпред избледня по билото на един хълм. Кървях насред тъмнината на дърветата. Не си спомнях да съм падала. Имах само усещането, че някак бях изгубила половината си тяло и го бях оставила някъде назад под прикритието на листата.
Избутах се по гръб. Ръката ми се строполи около кръста ми, търсейки пистолет, който не беше там. Приеми, адаптирай се, действай. С ридание от болка се изправих обратно, влачейки се по ствола на едно дърво. Подпрях си гърба. Сега щях да забележа, ако някой дойдеше. Вече можех да си почина.
Можех да погледна нагоре през голите клони на старите дървета около мен и да наблюдавам как дъждът срутва небето парче по парче, така че накрая да остане само тъмнина.
Двайсет и първа глава
Родила съм се в тъмното сърце на една свирепа зима.
Това са думи на родителите ми и на баба. Не са мои. Вечер, когато не исках да се успокоя или пък започнех много да шавам и да скучая на семейните вечери, тя и татко обичаха да изкарват наяве историята с пътуването от болницата до вкъщи, което се бе превърнало в предизвикателство към смъртта. Виелицата ме печелеше всеки път. Оставях се да ме увият с думите си, от които сякаш се процеждаше опасност. Наслаждавах се на жестовете им с ръце, с които се опитваха да ми покажат докъде бил стигнал снегът. Едва съумявах да следя историята. Всеки път се опитвах да попия всяка дума. Поемах словата толкова навътре, че когато най-после заспях, сънувах именно тях. Сега просто изпитвах съкрушително чувство на срам. Мразех глупостта си да вярвам, че щом бях оцеляла в това, вероятно съм някак по-специална, че някога си бях помисляла, че това е неоспоримо доказателство, че има нещо, което трябва да свърша по-нататък.
„Небето бе с цвят на пепел – започваше баща ми – и в секундата, в която напуснах паркинга, облаците като че ли паднаха. Трябваше веднага да се върна, но майка ти искаше да се прибере при баба ти. Тя бе подготвила шумна веселба за посрещането ни у дома, знаеш ли?“