Стигнали дотам, докъдето успели – татко бил на шофьорското място и се опитвал да ускори преминаването ни през задушаващото перде от белота. Мама пък била на задната седалка с мен и му крещяла да спре, преди да излетим от някоя несъществуваща урва. Той най-много обичаше да разказва тази част от историята. Татко бе единственият, който можеше да имитира извисяващия се, задъхан глас на майка ми, когато тя бе на ръба на нервна криза.
Фаровете на колата не могли да се мерят със снега, но по този участък от магистралата все още имало хора, които се опитвали да го преминат. Татко отбил встрани, но някой, който идвал от противоположната посока, прескочил в нашата лента и се разбил в предницата на колата ни. Не знам къде са отивали те или защо са се движили с такава висока скорост при мощни ветрове и нулева видимост, но, така или иначе, нацелили колата ни, като ни избутали от платното и ни запратили в постоянно нарастващ снежен насип. Успели да повредят мотора и акумулатора.
Мобилните телефони нямали покритие. Нашите не могли дори да хванат радио. Мама винаги разказваше тази история с доста напрегнат глас. Очевидно въображението ù се фокусираше над всичко, което бе могло да ни се случи по време на тази буря, ако тя беше продължила доста по-дълго от реалното. Ние тримата сме се били сгушили на задната седалка. Стояли сме цели три часа, стараейки се да не се паникьосваме, като сме се притискали плътно един до друг, за да се затоплим. Аз съм проспала цялата случка.
Мисля, че баба харесваше тази история, тъй като на нея се падаше ролята на герой. Тя мобилизирала съседите да тръгнат да ни издирват, а и с камиона си успяла да изтегли колата на родителите ми обратно на магистралата.
„Такъв ще е и животът за теб, малка пчеличке – казваше ми тя години по-късно. – Понякога ти си този, който кара с превишена скорост, изпаднал е в паника и прави твърде много неща, без да внимава, чупейки неща, които не е искал. А понякога животът просто ти се случва и ти не можеш да го избегнеш. Той се разбива в теб, защото иска да види от какво си направен.“
Независимо от това колко ужасяваща бе тази история за мен като дете, докато растях, все пак обичах зимата. Студът не ме притесняваше, тъй като знаех, че след няколко месеца, седмици или дни сезонът отново ще се промени. Лесно е да преживееш и най-студените дни с нищо повече от това обещание и топлината на хората около теб.
Но този хлад, който усещах сега, проникваше чак до костите ми. Това бе вид безчувственост, от която трудно щях да се отърся. Нямаше бягство от нея.
Земята под гърба ми се пързаляше. Парчета кал отстъпваха мястото си на лед, а после пък на камъни, които се забиваха в опашната ми кост и после разрязваха гръбначния ми стълб по дължина. Чух пращенето на заскрежени листа, които преминаха покрай ушите ми, и почувствах рязко подръпване, когато косата ми се закачи в нещо. Опитах да се хвана с една ръка за някакъв корен, исках да забия котва в тази река от мръсотия, но се движех прекалено бързо. Слънцето зад клепачите ми светеше в червено и пробиваше дори пулсиращата болка вътре в черепа ми. Не усещах десния си крак. В действителност не чувствах почти нищо от дясната си страна. Чак след като светлината намаля и можах да отворя очите си, умът ми най-после направи връзката, че всъщност аз се движех, а не земята.
Небето над мен бе синьо зад късчетата струпващи се бели облаци. Можех да го зърна през голите сиви ръце на дърветата. След като долових острата воня на телесна миризма, сбърчих вежди. Чух сумтене като от усилие, когато под гърба ми премина широката груба повърхност на нещо. Последва отново гладка земя и една падина, която дойде бързо, без предупреждение, като първоначалното гмуркане на низходящо захождащ самолет. Стомахът и очите ми се преместиха надолу.
Мъжът носеше тъмночервено пухено яке, което бе износено и протрито от годините. Подгъвът на кръста му бе разшит, а през дупката напираше да излезе белият пълнеж. Дънките му му бяха прекалено тесни. Те протестираха всеки път, когато той се обърнеше, за да ме хване по-добре за крака.
– Н-недей... – гласът ми бе изчезнал. Опитах се да вдигна другия си крак, за да го изритам в захвата, но никой от крайниците ми не реагираше.
Мъжът явно бе усетил как се напрягам, защото погледна назад към мен през рамо.
– Събуди ли се?
Виждах го раздвоен, после разтроен, разчетворен. „Фокусирай се“, наредих си аз. Мъжът изглеждаше точно толкова заплашителен, колкото бе Дядо Коледа от някой мол – брадата му беше дълга и неравна, но усещането бе живо. Татко ми четеше книги, разказващи за пламъчето в очите на Дядо Коледа и розовите му бузи. Е, и очите на този светеха със сигурност. В очакване на доларови банкноти.