– Само да опиташ нещо странно, и ще ти прекърша врата. Чуваш ли ме?
„Мръдни!“ Пробвах да повдигна хълбоците си. Инструктор Джонсън няколко пъти ме бе учил как да се освобождавам от подобна хватка. Насилих се да напипам някой камък, който да запратя на онова нежно място, в което основата на черепа му се срещаше с врата му, тъй като швейцарското ми ножче вече не беше в ботуша ми. Тялото ми не отговаряше. Бях си ударила главата – но не чак толкова здраво, нали? Предната нощ бе обвита в някаква сянка. Спомнях си дългото ходене, Джуд, пренастройващ охранителната система, всички онези кашони и кошове, подпечатани със знамена и странни езици. И Нокс. Нокс също бе там, нали?
Зад очите ми избухна главоболие и аз отново ги притиснах и затворих. Слънцето грееше. Защо ми беше толкова студено?
– Има един човек, който ще е супер заинтригуван да те види – продължи мъжът. – Сутринта дойде да разпитва. Задаваше въпроси за това дали сме видели някакви деца. Каза, че имало голям арест край летището, но няколко успели да избягат. И аз си помислих: Джо Хидъл, този мъж може да е луд, но може и да е прав. Затова излязох както обичайно на лов... и какво открих!
Отпуснах хълбоците си, опитвайки се да окажа възможно най-голямо съпротивление, докато вървяхме надолу по следващия хълм. Може и да не можех да се преборя с него, но поне нямаше да го улеснявам.
– Какво – започна той, като изкриви крака ми в доста неестествен ъгъл – казах току-що?
Използвах малкото гъвкавост, която бе останала във врата ми, за да го раздвижа нагоре, докато слизахме по последния хълм. Палатки, дори повече от тези, които бях видяла в склада. Повечето бяха бели или с надписи СОБСТВЕНОСТ НА АРМИЯТА НА САЩ. През мен премина шок от ужас, който ми даде силата да сритам задната част на коляното на този мъж. Избликът на болка, който разсече дясната ми страна, не беше нищо в сравнение с ритника на мъжа право в ребрата ми.
Успокоих се, защото нямах избор. И най-малкият намек за енергия, който бях почувствала в себе си, вече бе изтекъл и почти можех да си представя как се влачи зад нас като кърваво петно.
– Сандра! – извика мъжът. – Сенди, тук ли е още онзи мъж?
Откакто бяхме навлезли сред палатките, около нас постоянно имаше крака и лица. Миризмите тук прииждаха на талази – пушено месо, мръсно бельо, застояла вода. Около входовете на палатките имаше само кал, но вътре се забелязваха килими, свещи, стари матраци и чаршафи.
– Джо, това...? – започна някой.
– Дръпни се, Ава – предупреди Джо. – Аз я открих. Сандра!
– Той току-що си тръгна – дочу се гласът на една друга жена. Акцентът ù бе почти неразпознаваем. – Ще ида да видя дали камионът му все още е на шосето. Ти... Ти просто задръж тази тук.
Суитшъртът се бе повдигнал на гърба ми и усещах калта отдолу... тинеста и смразяващо студена. Нещо – някой – докосна лявата ми ръка с обувката си.
– Тя... Това дете...
Зачервеното лице на жена на средна възраст се наведе близо над моето. Тя махна една от разноцветните си ръкавици и сложи ръка на челото ми. Джо почти ù изръмжа и я принуди да се отмести назад. Очите ми отново се затвориха, а щом ги отворих, на нейното място вече имаше други лица. Това беше като стена в галерия, на която бяха подредени снимки на невъздържани емоции. Портрети на уморен страх, пейзажи на тъга, миниатюри на любопитство. Опитах се пак да помръдна, но не можех да облекча сковалата ме в главата болка.
– Тя се тресе – отбеляза един от мъжете. Видях пожълтелите му маратонки „Найк“. – Чакай да ù донеса едно одеяло.
– Тя болна ли е? Толкова е бледа – този път бе жена. – Боже, та тя не може да е на повече от шестнайсет. Виж я, Джо! И ти ще я предадеш на онзи мъж?
Ето една истина за оръжията – те бяха като говорещата пръчица, която учителката ни в първи клас ни раздаваше по време на час. Само на този, който я имаше, бе разрешено да вземе думата.
– Прибирайте се в скапаните си палатки! – Оръжието на Джо бе блестящ сребрист револвер и очевидно никой не смяташе да провери колко патрона са му останали в барабана.
Една жена – Сандра – извика нещо като „Ето го! Ето го!“ и викът ù бе донесен до нас от вятъра. Последва несъмнено звук от мотор на кола. Ръмженето му ставаше все по-силно и доловимо с доближаването му около периметъра на палатковия град.
Облизах напуканите си устни, стараейки се да си поема дълбоко въздух, който така и не идваше. Който и да беше този мъж, той бе като камък, хвърлен в спокойно езеро. Дори и хората, които бяха разпитвали Джо, се разпръснаха. Кракът ми беше пуснат обратно на земята. Усещах кръвта, която се завърна обратно в него, като изпълнена с натрошено стъкло.