– А парите ми? – казваше Джо. – Искам да знам как Грей ще ми даде парите. Той със сигурност не предприе нищо, когато реката ми отне всичко, което притежавах!
– Името ти влиза в системата на преследвачите. Те ще те намерят. Аз съм просто транспорт. Би ли я хванал за малко?
Мъглата сякаш се изтегли от мозъка ми. Един крак застана върху китката ми и ме затисна.
– Не! – извиках аз, а очите ми претърсваха входовете на палатките за лице, издаващо поне минимална симпатия, дори и да бе нерешително... всеки друг, но не и Роб Медоус.
Те гледаха. Всички до един. Всеки човек от този палатков град. Безпокойство им разрови въздуха и разбърка ума ми. Но мълчанието им – то бе оглушително.
Ако си отворех очите, това щеше да се превърне в реалност, а той искаше тъкмо това. Ръката му хвана в юмрук онова, което бе останало от конската ми опашка. Сграбчи ме здраво и ме извъртя назад, за да ме види по-добре. Усмихна се.
– Здравей, съкровище! – озъби се Роб. – Доста време мина.
Задавих се с думичката не.
– Ето. – Той разсеяно бутна един таблет към мъжа. – Напишете името си и номера на социалната си осигуровка. Наградата се дели шейсет на четирийсет.
– Шейсет-ч-чч-етирийсет! – заломоти Джо. – Ама това е, боже мили... Тези числа верни ли са?
– Колко? – извика някой отдалеч. – Не забравяй, че ти дадох да ползваш пистолета ми. Дължиш ми и за дажбите за миналия месец!
– Дръж я! – излая Роб. – Тя се нуждае от подходящо обезопасяване!
Ръцете ми бяха захванати заедно и не можеха да помръднат, но не заради допира на пластмаса, а от притискането на метал. Чух как веригата дрънчи и усетих, че той ми вдига главата. Вдъхнах миризмата на кожа.
Извиках. Дрезгав и грозен звук, който разби гърлото ми.
– Не! – примолих се, като мятах глава и извъртах врата си, за да го избегна. Коленете на Роб паднаха върху гръдния ми кош и следващото ми вдишване излезе като ридание.
– О, да! Май си спомняш за това, нали?
– Не! – хленчех аз. – Моля...
В края ня краищата всички тези тренировки не помогнаха. Можех да се дърпам, да рева, да се опитвам да викам, но долавях как ребрата ми сякаш се свиват навътре. Целият свят се разпадаше, срутваше се и разтваряше лицата на всички, които стояха отстрани и гледаха. Роб си сложи чифт дебели гумени ръкавици, преди да избута намордника над устата ми и да затегне каишките зад главата ми. Отново бях малко момиче. Аз бях чудовището в историята.
Дъхът ми бе горещ и отделяше пара. Джо върна таблета на Роб и направи няколко крачки назад. Погледна към беловласата жена от дясната си страна и каза:
– Боже, ако знаех... въобще нямаше да го докосна това нещо.
Роб се наведе и пробва да ме изтегли от калта чрез веригата, която свързваше белезниците с намордника. Не мръднах по-далеч от коленете си. Останалата част от тялото ми все още не се бе втвърдила под мен. С цветиста ругатня и сумтене, изразяващо отвращение, той ме вдигна и ме понесе под едната си ръка, като оставяше краката ми да се влачат и да подскачат по земята. Надигнах се назад, опитвайки се да ударя с глава възлите от мускули по ръцете му, но той само се изхили.
– Невинаги разбирам света – каза той. – Но понякога той се държи добре с мен. Изражението на лицето ти, като ме видя, ето това беше нещо различно.
Аз се усуквах, докато той ме натикваше в задницата на стария му червен джип.
– Знаех си, че ако следя мрежата на преследвачите, евентуално ще сгрешиш. Често се чудех за истинската причина, поради която напусна Операцията. За това какво общо имат Коул и Кейт с това? Исках аз да съм първият, който ще те намери, за да те закара обратно в онова ваше малко лагерче и да ги гледам как ще те влачат навътре.
Изкрещях, опряна в кожата, ритайки задната част на седалката му.
– Ти и аз? – каза той, докато вадеше от раницата, която носеше, дълга пластмасова лента, за да ми завърже краката. Опитах се да ритам, което ми спечели още едно изсмиване. – Ще си прекараме чудесно по време на това пътуване обратно към Западна Вирджиния. Няма дори и да поискам наградата.
Вратата се тресна в лицето ми, закривайки ме най-после от групата възрастни, които седяха в редица пред домовете си и наблюдаваха. Колата се раздруса, когато той отвори шофьорската врата и седна.
– Значи, искаш да знаеш защо убих онези деца, кучко? – кресна към мен. – Те не бяха бойци. Никой от вас не е, но в наши дни вие сте тези с цялата власт в Лигата. Вие имате право да ни прегазвате, да решавате Операциите, да превръщате Албан в безполезна купчина гукащи лайна. Но вие не разбирате. Никой от вас. Не схващате какъв трябва да е този свят, ако искаме да оцелеем. Та дори и тези преследвачи не проумяват, че вие струвате много повече за тази държава мъртви, отколкото живи.