Роб караше с превишена скорост въпреки трескавия протест от страна на джипа, надувайки скапаните ZZ Top толкова силно, колкото стереоуредбата можеше да понесе. Изкрещя ми, че му било писнало да чува как подсмърчам и ридая. Какво съвпадение! И на мен ми бе писнало от “La Grange“ и миризмата на ауспуха.
Пробвах всичко, за което се сетих, за да махна намордника. Каишката, която бе закрепена отзад на главата ми, така и не помръдна. Той я бе затегнал до болезнен предел и ако съдех по звука, бе ползвал и малка пластмасова свинска опашка, за да я подсили. Изсумтях, мъчейки се да достигна до ботуша си.
Нещо ме подръпна в долната част на гърба ми и усетих някакво скъсване. Прехапах устна, пренебрегвайки топлото изобилие от течност, което се просмука в дънките ми.
Майкъл. Бях забравила как ме бе наръгал. Ясно защо се чувствах така, сякаш бях премазана от камион. Бях видяла острието – беше малко, като едно от онези на швейцарското ми ножче. Трябваше да избутам болката някъде встрани и да продължа да се плъзгам по адреналина, за да не взема отново да припадна.
Пространството беше тясно и твърде ограничено, за да съм в състояние да работя, но все пак можех да съм дребна, когато исках да бъда такава. Промуших пръстите си отвъд връзките – в стегнататата кожа. Свих се около коленете си, за да мога да достигна по-добре, преди да се сетя, че всъщност нямаше какво да взимам – така и не си бях получила обратно швейцарското ножче. Не бях успяла да го открия сред припасите. Преглътнах тежко. „Всичко е наред. Наред е! Не се паникьосвай!“ Но вече го правех. Долавях как паниката се надига в гърдите ми и знаех, че ако я изпусна извън контрол, щеше да ме удуши.
„Добре си!“
Песента най-после – най-после – завършваше.
– Подготовката за Срещата на върха „Единство“ протича в срок – дочух зловещо спокойния глас на президента Грей. – С нетърпение очаквам да седна заедно с тези мъже, много от които уважавам силно и...
Роб изключи станцията.
– Доста е смешно, нали? – извика към мен. – Че президентът изведнъж се оказа много по-революционно настроен от Албан? Че иска нещо ново?
„Да – исках да му отвърна, – много забавно.“ Човекът имаше нещастието да оглавява организация, която бе успяла да си отгледа нов предводител с неимоверно по-остри зъби.
– На Албан му отне цяла вечност, за да разбере каква грешка беше докарването ви сред нас. Да не говорим, че все още изпраща вас, тъпанарите, да вършите работа, която всеки от нас би могъл да свърши. Може да си задържи миналото, но няма да му разреша да промени бъдещето ми.
Огледах се, стараейки се да открия нещо потенциално остро, което да среже пластмасовата опашка около китките ми.
– А Конър... Тя просто искаше да се грижи за вас, но ние нямаме време за това. Нямаме място за вас – тук или където и да е другаде. Единственото място за вас е в тези лагери или заровени с останалите. Чуваш ли ме? – Той вече крещеше. – Не ми трябва извинение за онова, което сторих! Аз се присъединих, за да разкараме Грей, а не да си играя на семейство с човек, който толкова се страхува, че дори не си показва носа навън. Той да не мисли, че сме се присъединили заради вас? Искал да знае защо не можем да ви уважаваме? Но иначе не ни оставя да ви ползваме за единственото нещо, за което ставате!
„Да умираме за хора като него – помислих си аз. – Това има предвид.“
– Направих онова, което бе нужно, за да се свърши, и бих го направил отново. Бих го причинил на всяко скапано дете в Лигата, докато не започнат пак да мислят трезво... и бих започнал с твоя екип.
През мен пулсираше гняв, сражаващ се с отвращение.
„Дръж се – заповядах си. – Той не знае.“ Не ми се налагаше да го докосвам. Можеше и да ме накара да мълча, но Роб нямаше власт над ума ми.
– Какво би сторил Джуд с електрическата ограда в стария ви дом, Руби? – запита се той на висок глас. – Какво биха сторили пазачите на Вида, когато забележеха точно колко красива е, как добре е развита за момиче на нейната възраст? А Нико – той е доста лесна мишена, нали?
Затворих очи. Насилих се да се отпусна, да си спомня, че тук, сега и завинаги аз бях хищникът. Това бе имал предвид Кланси, когато бе твърдял, че никога не ще успея да контролирам способностите си, защото бях твърде уплашена от факта в какво щеше да ме превърне всичко това. Преди не бях съумяла да го направя – не поради липса на желание или опит, а защото не можех да се откажа от нуждата да контролирам мястото, на което щях да се озова.