Не ми се бе наложило да докосвам Мейсън или Нокс, за да се плъзна в умовете им. Не се бях опитвала да обуздавам способностите си от страх, а в замяна те ми бяха дали каквото исках.
А сега държах само да се махна от тази скапана кола. Щеше ми се да покажа на Роб какво ужасно, ужасно решение бе взел, когато беше дошъл да ме търси. Да заплашва хората, които обичам.
Започвах да разбирам, че след като веднъж вече се бях вмъквала в нечий ум, новото проникване беше доста по-гладко и лесно отпреди. Единственото, което сега ми се налагаше да предприема, беше да канализирам желанието, което прогаряше дупка в центъра на гръдния ми кош, и да си представя лицето на Роб. Невидимите ръце кротко се разгръщаха и се плъзгаха под седалките, които ни разделяха като струи дим. Хванах го. Паднах в ума му с грацията и устойчивостта на котва, цопваща във вода.
Преди спомените и мислите му разцъфваха малко бавно, криволичеха и се набъбваха с всеки завой. Сега те изригнаха като пръски от черен катран, разбъркана каша от лица, числа, ръце и оръжия.
Много добре помнех как изглеждаха тези деца – не бе необходимо да си представям детайлите. Трябваше просто да наложа образа на децата, които седяха в колата с него. Момичето се беше настанило до него на предната седалка, а момчето зад нея.
– Чакай... Какво по...?
Наложих му образа на момичето, което се взира в него по начина, по който го бе направила секунда преди той да дръпне спусъка. Колата поднесе наляво, после надясно, а Роб изпсува. Сега се фокусирах над момчето и го доведох до предната част на съзнанието и на двама ни.
„Още.“
Това не бе достатъчно – не и за него! Убиец, престъпник, животно – някой, който изпитваше болно удоволствие от лова... и дори още повече от действителното изкормване. Бях видяла лицето му в онази нощ, в която бе убил децата. Доволна усмивка, обагрена леко от глад, който до този момент така и не бях успяла да разбера. Още.
Какво ли щеше да причини на Джуд, ако му бях разрешила? Дали щеше да го застреля като другите? Да му пререже гърлото? Да го души с огромните си ръце, докато не види най-после, че е потушил и последната искрица живот в него?
Накарах момичето да се протегне към него и той го видя отново как се случва, точно като мен преди малко. Начинът, по който дясното ù око се бе напукало, когато куршумът го бе разкъсал. Фонтан от кръв оплиска лицето му и предното стъкло, а халюцинацията беше толкова истинска, толкова възхитително мощна, че колата се килна встрани и чух чистачките да се включват.
– Престани! – извика той. – По дяволите, спри!
Представих си как момичето се протяга и прокарва ръка по неговото рамо и тъй като мозъкът му му каза, че я усеща, той наистина го стори. Колата мощно занесе отново вляво, когато той се помъчи да ù се изплъзне. Още.
Той бе убил тези деца, но въобще не ставаше дума само за това. Първо им бе помогнал да избягат от лагера. Дал им беше надеждата на свободата, на това отново да видят семействата си някой ден. Взел беше мечтите им и ги бе разбил.
– Знам какво правиш – озъби се той. – Знам, че си ти!
Тръпка на задоволство пееше в мен още от първото му дрезгаво ахване. Накарах момчето да се промъкне от задната седалка над облегалката, за да увие ръце около врата на Роб. То намаза с кръв предната част на ризата му и зарови лице в нея. Роб трябваше да усети топлия му пулс, една лепкава, горяща течност, която никога нямаше да се отмие от плата, да не говорим пък за кожата му. Момчето и момичето започнаха да ридаят, да вият и да се мятат – излях в това всеки последен грам от яростта, страха и опустошението си.
Пистолетен изстрел от шофьорската седалка разби страничния прозорец от другата страна. Роб се опита да изпразни целия си пълнител в момичето, седящо там, но с всеки нов изстрел аз я докарвах още по-близо до него, докато накрая ръката ù се озова върху пистолета, върху ръката му, а тя ги обърна обратно към гръдния му кош.
„Мога да го приключа по този начин – помислих си – със собствената си ръка.“ Така щеше да е правилно. Сега имах силата да го накажа. Не мъжът с пистолета, не тренираният убиец или войниците, или охраната, която се разхождаше край електрическите огради на Търмънд. Аз. Мисълта бе достатъчна, за да изпомпа наелектризирана кръв във вените ми. Вече не усещах болката в гърба си или в главата. Чувствах се лека и силна... и напълно свободна. Можех да сложа край на живота му със собствената му ръка и с един-единствен изстрел в сърцето му. Същата ръка, същото сърце, което бе разбило толкова много животи и ме бе докарало до това... място на болка и мъчителен страх. Същият, който ме бе завързал като животно.