Той беше животното. Глупав насилник – досущ като Нокс. Те се нуждаеха от ръководител, от някого, който да взема решения вместо тях, за да е сигурно, че те никога повече нямаше да наранят когото и да е.
– Спри... Спри... – изхълца той и сам прозвуча като дете. – За бога, моля те...
Ужасът се изливаше през порите му, а миризмата на киселата му пот и задъханото му пухтене се впиваше дори в кожата на седалките. Носът ми гореше от нея, докато засилвах захвата си върху него, доближавайки момичето до него отново и отново, докато накрая призрачната ù ръка се вдигна нагоре и започна да чертае по лицето му детски рисунчици с въобръжаемата кръв и мръсотия.
„Трябва да ги използваме, за да държим другите на мястото им.“
– Ти си... Ти си чудовище – изрече Роб, давейки се. – Всички вие ще ни погубите. Ще опропастите всичко! По дяволите! По дяволите! Вървете по дяволите!
Експлозия от шум и разтрисане превзе задната част на колата и ме захвърли към седалката. Тогава се чу лек взрив и изведнъж се заобръщахме – въртяхме се – докато спряхме.
Силата на удара изби задните прозорци и ме засипа със стъкло. Чух един последен писък от Роб преди удара и после нищо освен дразнещо хрущене на метал, когато предната час на колата заора в гъсталака от дървета край пътя.
Забих се в задната седалка. Зъбите ми тракаха. Ударът в челото ми изчисти всяка мисъл до заслепяващо бяло. Образите на момчето и момичето бяха изтръгнати иззад клепачите ми. Изчезнаха. Махна се и лицето на Роб. Останах само аз – аз и това, което бях сторила.
„Боже мой!“ Опитах се да вдишам въздух през намордника, но през последните няколко минути той се бе затегнал, и затегнал, и затегнал от пронизителния писък в главата ми. Лицето ми се запокити в стелката, а първото ми ридание се проправи път навън така, сякаш някой се бе протегнал и го бе изтръгнал от гърлото ми. „Боже мой! Боже господи! Милостиви боже!“
Кланси щеше толкова да се гордее с мен заради начина, по който употребих тези хлапета, как ги извъртах и манипулирах, за да поря ума на Роб, докато той не се разби на пух и прах.
Кланси щеше да погледне в лицето ми и да види там собственото си отражение...
„Трябва да ги използваме, за да държим другите на мястото им.“
Стомахът ми се надигна, жлъчният сок си прогаряше пътека към устата ми, докато не започнах да се давя от него. Исках да повърна, да изкарам тъмнината от мен. Нуждаех се от въздух. Трябваше да се махна от Роб, от това, в което ме бе превърнал... и което бях извършила.
„Чудовище, чудовище, чудовище, чудовище, чудовище.“ Ритах с крак вратата на багажника, докато пластмасата не започна да се пука. Къде беше Роб? Защо не казваше нищо?
Дочух свистене на спирачки и звук от затварящи се врати. Започнах да ритам още по-силно – отмерено туп, туп, туп, като ритъм на някое старо рокендрол парче или като откосите на оръжия, стрелящи в нощта.
Все още хълцах, когато задната врата най-после се пръсна и се отвори. Претърколих се навън, удряйки се с лице в земята и издавайки тих болезнен вопъл. Дори и на открито, намордникът все още ме задушаваше. Не искаше да се махне. Никога нямаше да успея да го сваля...
– Тежък ден, приятелко?
Вида стоеше над мен, а плоската ù сянка бе на земята до лицето ми.
Борех се колкото можех да махна скапания намордник от лицето си. Усещах кожата и собствените си солени сълзи. Знаех, че дишам твърде учестено, но не можех да потисна надигащата се паника, която най-после бе бликнала, след като джипът се беше разбил. Не исках тя да ме вижда така. Не исках който и да е от тях да ме вижда така. Моля ви, тръгвайте си. Моля ви, оставете ме сама. Не искам да съм около вас. Моля ви. Моля ви. Моля ви, просто ме оставете тук...
– Руби – каза тя, след като ме обърна. – Спокойно! Леко, Руби. Изчакай само да махна това...
Ножът ù преряза пластмасовата свинска опашка около китките ми, но долових как пръстите ù поддават, докато се опитваше да се справи с каишките на намордника. Крещях ù. Молех ù се. Остави ме! Остави ме! Но единственото, което се чу, бе тих стон.
– По дяволите! – наложи ù се да използва ножа си, за да разреже кожата. Тя се късеше под внимателните ù пръсти. Една каишка, а после следващата и тогава вече въздухът проникна в устата ми – студен и с мирис на изгорели газове.