– Не – извиках аз. – Не мога... Трябва да... Трябва да...
– Вида? – гласът на Джуд звучеше много далечен. – Тя добре ли е?
Зрението ми подскачаше напред-назад в море от сиво. Студът бе змия, която се приплъзваше по крайниците ми и се увиваше здраво около гръдния ми кош, докато се опитвах да си възвърна дишането. Имаше надпревара на обувки по асфалта на магистралното платно. Нов чифт ръце върху мен, ново лице, което кръжеше над моето.
– Провери го! – излая Дунди.
– О, с удоволствие – изръмжа Вида, заобикаляйки задницата на джипа.
– Можеш ли да се изправиш? – лицето на Дунди се появи точно над моето. Ръцете му притиснаха бузите ми. – Боли ли те? Можеш ли да говориш?
Помъчих се да се дръпна настрани от него, изкашляйки горчивия, изгарящ вкус, който се отцеждаше от задната част на гърлото ми.
– За бога, Руби! – Дунди ме хвана за раменете и ме задържа намясто. Гласът му се пропука. – Ти си добре. Наистина. Уверявам те. Нали сме тук? Поеми дълбоко въздух. Погледни ме. Само погледни към мен – ти си наред.
Притиснах чело към асфалта в опит да изкарам думите, предупреждението. Зрението ми блещукаше в черно по краищата си, но пък чувствах главата си така, сякаш някой я бе отворил отзад. Ноктите ми се забиха в пътя, като че ли исках да издълбая достатъчно от него... колкото да се погреба там. Чувах гласове, които викаха наблизо и надалеч, но долавях също така и Кланси, чийто кадифен глас шепнеше в ухото ми: „Сега вече си моя“.
– Е? – попита Дунди. Очите ми се преместиха върху лицето на Вида, което бе придобило някакъв оттенък на болезнено сиво. Тя избърса уста с горната част на ръката си.
Вдигнаха ме от земята заедно. Вида само дето не ме метна на рамо.
– Можеш ли да свалиш белезниците? – попита тя Дунди. Веригата все още бе закачена за намордника и двете се влачеха по земята, като отбелязваха маршрута ни.
– Не е важно. Можеш ли да караш?
– Като истински спец – отвърна тя скромно. – Защо?
– Не! – извиках аз. Захапах яката на ризата си, опитвайки се да попреча на плата да се стегне като задушаващ нашийник. – Не, вие трябва да... Налага се да ме оставите.
– Руу! – крещеше Джуд. – Какво ù става?
– Отвори вратата! – нареди Дунди. – Не! Не ти, идиот! Ти си стой вътре.
– Тя добре ли е? Дунди?
Лиъм... Това беше Лиъм, нали? Звучеше като него – предишния Лиъм в другия край на тунела. Как бе възможно това? Лекарствата?
Задната врата се отвори и Дунди се промъкна първи, дърпайки ме през седалката след него. Стиснах зъби от болка. Зрението ми се замъгляваше, когато Джуд също скочи вътре и се плъзна под изпънатите ми крака. Пробвах се да повдигна ръка, за да махна падналата над очите ми коса, но не усещах нищо под раменете си.
Зрението ми отново проблясна в бяло. Болката бе жива. Тя крещеше, давеше вината, опустошението и дори страха. И разбрах, че се отнасям, даже май вече се бях отнесла, защото ми се стори, че Лиъм бе започнал също да крещи.
– Дунди! – обърнах глава и съзрях как една бяла ръка удря по металната решетка. Умоляващият глас на Лиъм бе точно толкова мъчителен за слушане, колкото и грубата кашлица, която последва. – Престани! Нараняваш я!
– А, не! Няма да отваряш тази врата! – извика Вида. – Сядай си на задника, блондинче, да не взема да те упоя!
– Къде? – питаше Дунди, като разчистваше косата ми от гърба и врата ми.
Не разбирах какво имаше предвид, докато Джуд не каза:
– В гърба. Не знам колко е зле, но той я наръга.
Колата свистеше и подскачаше, докато не стъпи отново на гладката повърхност на магистралата и тогава полетяхме напред въпреки изненадания вик на Дунди.
– Тя добре ли е? Ранена ли е? Господи, Дунди! Просто ми кажи!
Дунди повдигна нагоре пуловера и ризата ми и изложи гърба ми на топлия въздух, който духаше от отворите на парното. Последва някакво стъписано просъскване, но не съм сигурна дали дойде от него, или от мен. Усетих пръстите му като лед, когато натиснаха пулсиращия център на болката.
– Боже мой! – извика Джуд. Той държеше краката ми в скута си и ги притискаше към гърдите си. – Рууу, съжалявам. Не знаех...
– Какво? – молеше се Лиъм. – Добре ли е?
Дунди не лъжеше... или поне, ако го правеше, това бяха важни лъжи, които можеха да защитят един от нас или пък всички ни. Но ние двамата по принцип бяхме нещо като Екип Реалност и обикновено не захаросвахме нещата. Вероятно ситуацията изглеждаше доста зле, защото той предпочете въобще да не отговаря.
– Ами онзи? – попита той. Каквото и да ми сложи на гърба, то бе смразяващо студено, а после – без никакво предупреждение – започна и да щипе. Сигурно ми чистеше раната, допусках аз. Зрението ми плуваше.