– Няма да причинява проблеми – каза Вида гърлено. – Никога повече.
– Какво искаш да кажеш? – рече Дунди.
– Джаксън Полък не преживя срещата с предното стъкло – каза просто тя.
– Нали не си... – започна Джуд.
– Не – отвърна тя и долових съжалението в гласа ù. – Дърветата и воланът получават благодарности за този шедьовър.
– Ти си чувала за Джаксън Полък? – ръцете на Дунди в действителност спряха за миг.
– Изненада, тъпак! – каза тя. – Даже мога и да чета.
– Дунди! – думата сякаш беше откъснато живо парче от гърлото на Лиъм. Тя бе гола от страх. Сърцето ми направо залитна, когато я чух. – Кажи ми, че тя е добре!
– До... бре – промълвих със сетни сили аз.
Усетих как се отнасям, плъзгайки се по вълна от сковаващ лед, която, докато ме обливаше, извличаше чувствителността от ръцете ми, краката ми, гръбначния ми стълб. Нужно беше само Дунди да притисне върха на иглата към кожата ми, за да може болката да ме достигне отново и да ме завлече обратно надолу в тъмнината.
Двайсет и втора глава
Усетих събуждането едновременно като нещо познато, но и грешно. Сякаш един спомен се бе объркал с друг и се боричкаха под странната тежест на дежавюто. Солидно, плоско, студено – аз бях на земята. Твърда, масивна повърхност. Миризмата на влажна пръст и на нещо характерно човешко изпълни носа ми, но не беше изкуственият аромат на лимон от миналия живот на Черната Бети като служебен микробус на фирма за химическо чистене. Не беше и достигналото до ушите ми боботене на радиоводещия, който информираше за ужасяващите новини от деня. Беше отмереното дълбоко дишане на четирима души, изпаднали в плен на съня.
Да дойда в съзнание, бе като да се измъкна от дъното на блато, покрито с дебела слуз. И чак когато прерязах повърхността, ме удари болката. Започна в ниската част на гърба ми и се изстреля нагоре-надолу по дясната ми страна, като по пътя стягаше всеки мускул и сухожилие до точката на пречупване. Изведнъж земята, одеялата и тъмното ми дойдоха в повече. Усетих призрачната хватка на кожената каишка около главата си, долових горчивия вкус на метал в устата си. Тогава разбрах, че е възможно да се задавиш със спомен, да го почувстваш как се свива здраво и бързо около врата ти. Кожа. Можех да усетя само мириса на кожа.
„Палатката на Дунди“, установих аз. Значи е било истина. Те ме бяха открили.
Джуд, Вида... Избутах се нагоре, пренебрегвайки протеста на схванатите ми мускули и виещата болка в гърба ми. Ето ги и тях. Спяха по дължина над главите ни, практически един над друг. Дунди. Лиъм.
Мразовит вятър развя задната част на ризата ми, но усещането бе освежаващо, като се имаше предвид застоялият, топъл въздух в палатката. През мен премина мътна мисъл, че трябва да си намеря ботушите, но и тя не ми се стори наполовина толкова важна, колкото нуждата да избягам. Да открия място, на което да съм сама, да изпусна вика, който напираше от самата ми сърцевина. Точно пред мен бяха тлеещите остатъци от лагерен огън по средата на сечището – вероятно стар, обществен къмпинг – и простор, по който бяха разхвърляни ризи и суитшърти, опънати и замръзнали като корави парцали.
Струваше ми се, че е по-студено, отколкото беше, когато за пръв път пристигнахме в Тенеси. Бяха намерили равно сечище, на което да паркират колата. Един бърз поглед наоколо ми разясни, че хълмовете тук бяха по-назъбени от предишните. Изсъхналата трева бе по-излиняла, по-дълга и погребана под стари, покафенели храсти и камъни. Значи, определено не бяхме в Нашвил.
Поех няколко дълбоки глътки въздух през уста и заобиколих купчината изгорени дървета и пепел, които преди им бяха служили като лагерен огън. Дунди бе оставил навън една манерка, но и тя, както и пластмасовата бутилка от вода до нея бяха празни.
Чорапите ми бяха мокри, мръсни и хлъзгави от калта. Препънах се напред и измънках под сурдинка няколко ругатни, след като краката ми решиха да откажат. Отне ми доста по-дълго, отколкото бях склонна да си призная, за да достигна до вана, но веднъж след като се строполих на мястото до шофьора, получих шанс да възстановя дишането си. Бях оставила бутилка с вода под предната седалка. Помнех усещането за пластмасата, която се удряше в токовете ми всеки път, когато Дунди правеше остър завой. Нуждаех се само от една глътка. Една-единствена глътка, която да премахне отвратителния дъх, обвил езика ми.
Вратите бяха заключени. Отстъпих от страничния праг на колата, като раздвижвах глава, докато се връщах обратно към останките от огъня. Видях някакво тънко сиво вълнено одеяло, което бе проснато около стар дънер. Дощя ми се да го припозная като мое и го загърнах плътно около раменете си.