„Нямаме място за вас – тук или където и да е другаде. Единственото място за вас е в онези лагери или заровени под земята с останалите.“
Разтърсих силно глава, за да премахна нежелания глас. Разпуснатата ми коса падна върху бузите и раменете ми. Усещах я чиста. Беше мека – дори и спрямо бузите ми. Извадих ръка изпод одеялото и потърсих заплетените краища. Нямаше нито листа, нито възли. Някой я бе сресал.
„Боже!“, помислих си, увивайки се още по-плътно с одеялото. Онзи мъж... Беше ме влачил зад себе си и право в ръцете на...
Гърлото ме болеше. Изведнъж започнах да чувам статичния шум по-силно, отколкото нарастващия пулс в ушите ми. За една ужасяваща част от секундата почти бях убедена, че Роб се е завърнал и е донесъл със себе си машина за Бял шум. Само че този шум бе нисък и далечен, а и въобще не предизвикваше болка.
Последвах стремителния шум извън сечището, където веднага забелязах стара туристическа пътека. Сняг покриваше неравната земя и криеше остри камъни и безпощадни дупки, но аз зърнах една виеща се пътека, почистена от дърветата. Погалих с ръце застиналите тела на бели дъбове и кленове. Слънцето едва започваше да докосва хоризонта. Първите лъчи бледожълта светлина се разперваха над снега.
В момента, в който стигнах долу край водоема, вече се чувствах глупава, че въобще ми бе хрумнало как това ще е нещо толкова ужасяващо и отвратително – нещо толкова неестествено като Бял шум.
Водопади. Падащи, ревящи водопади в нещо приличащо на миниатюрен каньон. Водата се издигаше над извитите устни на скалистия хълм и се разделяше на по-малки водопади, които се стичаха надолу успоредно на големия. Тъмните скали заобикаляха басейна и се навеждаха напред, почти като тела, присвили рамене от студ.
Пътечката свършваше в нещо, приличащо на дървена платформа, която бе съградена над ръба на малкия водопад. Прескочих едно малко поточе, което се бе отделило от басейна, и счупих коричката от тънък лед, която се беше образувала в двата му края.
Платформата беше влажна, покрита от разпръснати тук-там остатъчни петна от сняг. Избутах настрани една малка блестяща купчинка и се насадих точно на ръба, откъдето щях да имам най-добра гледка към дивата, ръмжаща вода, изсипваща се надолу.
Водопадът предизвикваше фина мъгла над проблясващата повърхност на басейна. Протегнах се надолу и загребах от смразяващо студената вода, за да напръскам лицето си.
Промуших едната си ръка под одеялото и суитшърта, опитвайки се да установя извора на нажежената ми болка. Издутината от чисти и равни шевове спря да ме сърби единствено когато я докоснах и заглуших със схванатите си ледени пръсти.
Първоначално си помислих, че това е само мъглата, която се е прилепила към бузите ми, че вятърът може би бе донесъл пръски вода от водопада. Но болката в гърлото ми си беше все там – масивна и неподвижна – и нещо, което много приличаше на стон, започна да се надига от гърдите ми. Нямаше нито кой да види, че плача, нито пък някакъв смисъл да се мъча да спра напиращите сълзи.
Допрях лице към одеялото, оформих го като топка, която залепих за устата си, за да задуша вика. И сякаш, след като веднъж започнах, бях отключила врата и остатъкът придойде, без да мога да го спра. Всяка мисъл, която преминаваше през мен, бе обагрена в кръв; можех действително да я усетя в гърлото си.
„Аз убих онзи човек.“
Не, не беше само това. Аз го бях измъчвала чрез страх. Не че той не заслужаваше да бъде наказан за престъпленията, които бе извършил. Но тук ставаше въпрос за начина, по който го бях сторила – как бях използвала тези деца, бях малипулирала тях и паметта им, при положение че те самите вече бяха жертви. А на мен ми бе харесало да го правя. Насладила се бях на лекотата, с която похабих ума му, изпълвайки го капка по ужасяваща капка със страх, докато усетих как той се счупи окончателно. Тъмнината, която в този момент се бе протегнала към мен, беше топла. Вълнуваща. Приливът от нея остави в крайниците ми гъделичкащо чувство на изнервеност, от което все още не можех да се освободя.
Бях изгонила Нокс заради онова, което бе причинил на Лиъм, но същевременно съвсем тенденциозно пренебрегвах факта, че Лиъм никога не би възприел това като правилно решение. Решила бях, че той е неспасяем, но той всъщност бе дете – Нокс или Уес, или както там искаше да се нарича, бе един от нас. И как точно изгонването му на студа, за да умре, беше по-простимо от предаването на други деца в замяна на храна? А Мейсън... Аз можех да помогна на Мейсън, можех да премахна болезнените му спомени, но първият ми инстинкт бе да го използвам като оръжие. Все едно той въобще не беше човек и не заслужаваше да прави свои собствени избори.