– Ти... – започна той. – Какво? Това не е... Това не е възможно!
Лагерите. Трябваше да мисля за лагерите, които щяхме да освободим веднага щом занесях информацията обратно на Коул и Кейт. Хубавото нещо, което щеше да излезе от това и да се издигне над басейна с кръв под краката ми и следите от дим и огън, които стъпките ми оставаха зад мен. Сега това беше моето бъдеще. Това бе едничкото нещо, което ме чакаше.
– Но ти си прав. Срещали сме се преди – добавих аз. – В една тайна квартира в Мериленд. Дадох ти парите от брат ти. Помниш ли?
Вече си спомняше. Виждах го по лицето му, по начина, по който изправи рамене. Задържах поглед върху дърветата зад главата му. Ръцете ми бяха прихванати здраво насред гърдите ми в опит да попречат на последната частица топлина да изчезне. Той изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да повърне.
– Но сега си напуснала, нали? – попита Лиъм. – Защото Дунди щеше да ми каже. Той не би скрил нещо подобно от мен. Била си в Лигата, но сега си...
– Още съм в Лигата. Както и Вида, и Джуд – познавах достатъчно добре Дунди, за да знам точно защо не бе разкрил тази част от фактите. – Не ти е казал, защото е преусетил, че ще искаш да се разделим. Но той и аз имаме сделка.
– Аз... Нещо не разбирам – успя да промълви Лиъм и отново пое назад, като прокарваше ръка през лицето си. – Сделка ли?
Вече бях забила ножа в гърдите му. Завъртайки го сега, това щеше да приключи нещата завинаги.
„Недей – прошепна тихо един глас. – Не още.“
Той ме гледаше и чакаше. Тресеше се от студ или от гняв – така и не можех да разбера. Пристъпих към него и той не помръдна. Вече дишаше по-трудно – с хриптящо, влажно просвирване в гърдите. Пресегнах се към подгъва на якето на брат му и разкъсах шевовете, които Коул бе направил набързо.
Флашката бе най-обикновен черен правоъгълник с отпечатан златен лебед – логото на „Леда Корп“. Беше топла, тъй като бе живяла близо до тялото му през последните няколко часа или може би дни.
Лиъм се препъна назад, а всяка негова мисъл се разбиваше в лицето му.
– Какво, по дяволите, е това?
– Брат ти – отвърнах му аз. – Той ни изпрати да те открием. Когато си избягал от Фили, си взел неговото яке вместо собственото си. И си понесъл и това със себе си.
– А то какво е? – повтори той, като се помъчи да я достигне. Свих юмрук и наблъсках проклетото нещо в джоба си, преди да бъда изкушена да извърша нещо тъпо. Всичко това заради някакво малко парче евтина пластмаса.
– Това е класифицирана информация – казах аз, принуждавайки краката си да вървят напред и нагоре по пътечката. – От Операцията, в която е участвал брат ти.
Почти се надявах, че той няма да тръгне след мен, че ще си остане там, долу, а аз ще се върна, ще премина през лагера, през горите, в които се намирахме, и просто ще изчезна. Но нищо в живота ми нямаше никога да е толкова лесно. Вместо това той ме задмина по пътечката. Първите няколко стъпки ги взе така, сякаш излизаше с клатушкане от вода до коленете му. Беше нестабилен и изкашляше течността, която бе хваната като в капан в дробовете му. Инстинктивно протегнах ръка напред, за да го подкрепя, но той издърпа ръката си настрани и продължи да напира, викайки името на Дунди.
А той май вече беше излязъл навън да ни търси. Срещнахме го насред пътя – тъкмо на завоя към лагера. Момчето представляваше бъркотия от сънливи очи и намачкани дрехи. Мозъкът му явно още не бе загрял, тъй като не се бе досетил да си сложи палто или обувки, независимо от ниската температура.
– Какво? – извика той, гледайки помежду ни. – Какво става?
– Не мога въобще да повярвам – изрече раздразнено Лиъм. – Каква тъпанарска игра си мислиш, че играеш?
Дунди примигна.
– Ама... ти какво...?
– Знам всичко! – Лиъм застана до него, като все още дишаше тежко вследствие на изкачването по пътеката обратно към лагера. – Колко време смяташе да криеш това от мен? Лигата! Сериозно ли? Боже, та ти беше по-умният! И ти си сключил сделка с тях?
– Ааа... – Дунди разтри с ръка кичурите си тъмна коса и изпусна дълга въздишка, разкриваща раздразнението му. Имах около три секунди, за да отклоня гнева на Лиъм обратно към себе си, преди Дунди да каже нещо, за което наистина щеше да съжалява.
– Да, това! – Лиъм влетя гневно в лагера, втурвайки се в посока към загасналия огън. Не ме допускаше достатъчно близо до себе си, така че да не делим общ въздух за дишане.