Минаха още десет минути, преди Дунди и Лиъм да се върнат при нас. Дунди все още клатеше глава – очевидно разочарован. Лиъм гледаше надолу и ни избягваше. Хапещият студ или срамът бяха оцветили краищата на ушите му в червено. Той задържа ръцете си в джобовете и продължи напред – покрай нас, към палатката.
– Засега се съгласи да остане – информира ни Дунди. – Иска да отидем в Калифорния и да потърсим Зу, но не желае никой от вас да ни следва. Вероятно ще се наложи да се разделим, преди да стигнем междущатската граница.
– На това хлапе му липсват само няколко цвята, за да се превърне в истинска дъга, нали? – каза Вида и направи физиономия. Джуд се присламчи към тях двамата и подаде палтото на благодарния и треперещ Дунди. – Гледайте да ни изпратите пощенска картичка, когато ви хванат и ви тикнат обратно в лагер.
– Ще продължа да го обработвам – обеща Дунди. – Той просто трябва да се успокои.
– Знам – съгласих се аз. – Благодаря ти.
Но реално се досещах, че това нямаше да е достатъчно.
Двайсет и трета глава
Щатският парк Природни водопади се намираше в Оклахома – в местност, която повечето хора възприемаха като платото на планината Озарк, – точно в североизточния край на щата, там, където беше отчайващо студено през декември. Дунди ме разведе набързо из лагера, докато се връщахме назад при другите. Няколко маси за пикник тук-там, паркинг за каравани и няколко туристически маршрута, които се пресичаха един друг. Но единственото наистина важно нещо беше, че къмпингът бе изоставен.
– Боли ли те? – попита той и хвърли още един клон в растящия огън.
– Добре съм. Искам само да знам какво стана.
Дръпнах се, предлагайки му половината дънер, за да не седи в снега, и заметнах единия край на одеялото над рамото му, придърпвайки го по-наблизо. Той все още леко миришеше на прах за пране и на дезинфектант за ръце, само че сега вече можех да доловя и земни аромати – от типа на тези, които издаваха точно колко нощи беше спал на открито, без да може междувременно да се изкъпе. Горкото момче! Сигурно се чувстваше така, сякаш умираше.
– Добре – каза той и въздъхна тежко.
Те веднага разбрали, че нещо не е наред, когато екипът на Оливия се прибрал сам. Тя и останалите десет успели да се върнат в общи линии невредими. Носели толкова запаси, колкото могли да прехвърлят през водата. Брет се появил чак след два часа, проправяйки си път през наводнения паркинг с все още проснатия на рамото му Джуд. Неговият екип не се бе справил толкова добре – само пет от тях бяха съумели да се приберат и аз не влизах в тази бройка.
– Обясних на Оливия как правилно да дава лекарството на децата, дадох и на Лий и го отнесохме до колата. По-голямата част от нощта просто карахме из района, опитвайки се да намерим интернет сигнал, така че да можем да свалим актуализация на мрежата на преследвачите. Всички бяхме убедени, че агентите на СОП отново са те хванали.
– Почти – прошепнах аз, но не мисля, че той ме чу.
Още преди да успеят да открият сигнал, Кейт бе изпратила съобщение през Разговорника. Оказа се, че когато профайлър от Специален отряд „Пси“ те заснеме с устройството си, това не само отваря профила ти за наслаждение от страна на агента или на преследвача, а също така и автоматично го обновява с отбелязване на времето и местонахождението ти както върху мрежата на СОП, така и на тази на преследвачите.
„Ето как Роб бе проумял в кой район да търси“, помислих си аз.
– Но вие как разбрахте, че трябва да се оглеждате за Роб?
– Първоначално не знаехме. Той се бе регистрирал под фалшиво име – Дунди погледна надолу към преплетените си пръсти. – Обновил беше мрежата на преследвачите, отбелязвайки, че вече си намерена. Веднага щом го направи, успях да отворя профила му и да видя каква кола е регистрирал, както и номера ù. Ние не бяхме твърде далеч от района, но все още се чудя как смогнахме да удържим мира помежду ни, така че да те открием. След като те намерихме, дойдохме тук. В този къмпинг сме от четири дни.
– Благодаря ви – казах аз след известно мълчание, – че не сте се отказали от мен.
– Ама ти сериозно ли мислеше, че можем да го направим? – учуди се той. – Че няма да сторим всичко или... каквото и да е, за да те открием?
– Не исках да кажа това – обясних аз. – Просто... – „Може би щеше да е по-добре, ако ги бяхте оставили да ме приберат.“ Жуженето в ушите ми удави света и усетих как паниката пак се опитва да се настани у мен. – След като той е толкова нещастен, че сме край него, може би е най-добре да се разделим.