– Не. В това няма смисъл – възпротиви се Дунди. – Не мога да се съобразявам с настроенията му. Той почти се беше побъркал, когато те открихме – преживя пълен срив. До този момент никога не го бях виждал такъв. Може би част от него се беше досетила, че вие сте от Лигата, още преди да му кажеш... Това е единственото нещо, което ми идва наум и което би могло да обясни защо се държи така. Онзи Лиъм, когото познавам, никога не би пожелал да изостави групичка деца, ако смяташе, че можем да се разберем. Та ти самата си доказателство за това. Но откакто започна да се чувства малко по-добре, все е нервен, раздразнителен.
– Той няма причини да ни вярва – обясних аз. – Разбирам защо.
– Виж какво, не смятам да избирам – разясни ми Дунди. – Не мога да го оставя отново да тръгне сам, но няма да изоставя и теб. Така че ще трябва да намерите начин да разрешите проблема. Ясно ли е? Трябва да го накараш да ти се довери. Чакай. Защо ми клатиш глава?
– Наистина имах предвид това, което му казах – признах аз. – Не бе пълната истина, но е най-доброто, което мога да направя. Ще ви помогна да стигнете там, където сте решили да отидете, а после ще се върна при Коул, за да приключим с това.
Захватът на Дунди върху ръката ми се стегна, но онова, което ме задуши да не мога да проговоря, бяха шокът, обидата и страхът, които той излъчваше.
– Ти знаеш... Знаеш колко важно е това. Усещам, че ако не съм там, за да се убедя, че ще се случи, че ако сама не видя какво е причинило това – махнах към всичко помежду ни, – никога няма да си го простя. Ако не може... Ако вече не мога да съм край Лиъм, поне мога да направя това за него. Това беше мечтата му, помниш ли?
– Не – прошепна той. – Не мога отново да преживея това. Не може да се повтори случилото се със Зу... животът ми през последните шест месеца. Наясно съм, че е егоистично, но искам да знам, че си в безопасност, а с тях никога няма да си. Поне помисли за това, става ли? Дай ми шанс да променя решението ти.
„Не“, казах си аз, докато му се усмихвах едва доловимо и окуражаващо. Дори и ако Лиъм не ме гледаше с такава омраза в очите, дори да ме бе целунал долу край водопада, нищо от това нямаше да има значение. Аз вече не бях празният лист, който Лиъм, Дунди и Зу бяха намерили. Вярно, че още тогава бях вършила неща, от които се срамувах, но сега бях стигнала до място, от което не можех да се върна, а в тях имаше прекалено много светлина, за да ги завлека там с мен.
– Ще видим – казах и стиснах пръстите му. – Ще видим.
Макар да нямаше никакви карти или пък начин, по който да свали каквато и да е актуализация на мрежата на преследвачите, за да ни помогне да се ориентираме, Дунди все така настояваше да се махнем от парка при първа възможност. Щяхме да си починем и тази нощ, а после още след ставане да започнем да караме на запад.
Мислех си, че това се дължи на факта, че бърза да се озове в Калифорния. Дунди бе достигнал до точката си на пречупване по отношение на понасянето на подобен студ – както на физическо, така и на емоционално ниво. Не бях съвсем убедена какво щеше да направи Вида, ако ù се изнесеше още една лекция за хипотермията, но си представях, че ще е нещо, свързано с хващане на Дунди, огнище и едно добре насочено кроше. Тя все още не беше схванала, че той всъщност не се притесняваше за себе си.
Студеното време опустошаваше дробовете на Лиъм. Той пухтеше, дишаше тежко и кашляше всеки път, когато се опитваше да увеличи темпото си на повече от куцукане. Вместо да се помъчи да събира разхвърляни припаси, той клекна долу до Джуд, за да му помага да поддържат огъня, като междувременно дебатираха кой албум на Брус Спрингстийн е по-добър: “Born in the U.S.A“ или “Born to Run“.
След като приключиха с това, те се отправиха към задната седалка на вана, за да намерят още дрехи, които да си облекат. Без да се замисля, Лиъм се пресегна за старото си кожено яке и го нахлузи над по-тънкото си тъмносиво.
– Ама това е... – започна да протестира Джуд. Аз рязко извърнах глава в негова посока и се наведох бързо, преди Лиъм да успее да се обърне и да провери какво точно бе накарало хлапето да млъкне така изненадващо. След изблика се стараех да му осигуря достатъчно пространство. Завивах вдясно, ако той тръгнеше наляво, и гледах между нас всичко да е мирно и тихо. В момента, в който Джуд започна да намеква, че има нужда от вечеря, Лиъм сякаш вече се бе отпуснал. Поне достатъчно, за да се усмихне, когато Дунди се спъна и падна с трясък, а дажбите с храна излетяха от ръцете му.