– Чудех се какво стана с тези неща – казах аз, докато им помагах отново да съберат пакетчетата, обвити във фолио.
– Наложи се да оставим повечето – довери ми Дунди, докато вървяхме обратно към мястото, където другите вече се бяха настанили край огнището. – Тук са нещата, които успяхме да набутаме по джобовете си. Засега ни стигат. Добре, казвайте кой какво иска?
– Аз искам едно от китайските смокинови блокчета, ако видиш такова – пожела си Джуд.
– Френско мюсли с ядки – заяви Вида. – Сивият пакет.
– Някой успя ли да разбере откъде са дошли тези неща? – попитах аз. – Или пък защо просто си стояха там и се разваляха?
– Решихме да го запишем на сметката на президента, който е подъл задник, и на останалата част от света, които очевидно не са такива тъпанари, за каквито ги мислехме – отвърна Вида. – Точка по въпроса.
През цялото време президентът Грей бе настоявал в ежеседмичните си обръщения, че американците се справят сами и самостоятелно се грижат за себе си и сънародниците си. Той всеки път гледаше да изобличи Обединените нации за икономическите санкции, които бяха въвели спрямо страната ни. Никой вече не търгуваше с нас, така че бяхме оставени да правим бизнес единствено помежду си. Никой не ни изпращаше финансова помощ, ето защо малцината, които не бяха загубили по-голямата част от богатствата си при срива на пазарите, бяха онези, които трябваше да даряват. Американците щяха да помогнат на американците.
Обединеното кралство, Франция, Япония, Германия – те просто не разбират американския път, бе казал веднъж той. Те не бяха засегнати от ОМИН и не усещаха острието на бръснача на нашата болка. В Щаба го бях гледала на един от телевизорите в атриума – лицето му беше по-старо и по-сиво, отколкото предишната седмица. Изглеждаше така, сякаш седи в Овалния кабинет от едно време, но Нико ми бе обърнал внимание на сиянието в краищата на образа, което предполагаше използването на някакъв тип зелен екран. За човек, който имаше неограничени възможности за защита, бе странно, че не се беше връщал във Вашингтон от времето на първите бомбардировки. Той просто се местеше от един небостъргач в Манхатан в друг.
„Те не разбират, че във времена като тези следва да се направят определени саможертви – бе продължил Грей. – Както и че ние ще се издигнем над това, благодарение на времето и нашата всеотдайност. Ние сме американци и ще направим всичко по нашия си начин – така както винаги сме постъпвали...“ На мен ми се струваше, че колкото по-дълго говореше и колкото повече думи ползваше, все по-малко значение имаше в тях. Това беше безкраен поток от идеи, които бяха не по-малко плоски от гласа му. През дни като тези те просто ни въртяха, и въртяха, и въртяха в кръгове, докато накрая бяхме твърде замаяни, за да чуем какво всъщност ни казваха.
– Ами ти? – попитах Лиъм. – Гладен ли си?
Времето, тишината и очевидният срам от по-ранното му избухване го бяха посмекчили малко – първо спрямо Джуд, който въпреки всичко, което Лиъм бе избълвал по негов адрес, го гледаше, както хлапе би зяпнало при вида на любимия си бейзболен играч. После и спрямо Вида, чиято очарователна индивидуалност не разрешаваше на никого да я пренебрегва за дълго. Виждах, че все още беше ядосан на Дунди, но дори и това постепенно се оттичаше сега, когато първоначалният шок бе започнал да избледнява. Радвах се, че на Вида и Джуд им се разкриваше възможност да зърнат частица от истинския Лиъм – без онази странна, очукана броня, зад която той се бе вкопал.
– Да... Каквото и да е, все става – той не вдигна поглед от малката черна книжка в дясната си ръка.
Върнах си мястото до Дунди, като го оставих да се суети около мен, без да чувам и думичка от онова, което говореше. Отдясно на мен Джуд майстореше миниатюрен снежен човек, като използваше бонбоните “М & М“ от собственото си мюсли, за да го накара да се усмихне – макар той да бе достатъчно изкривен и да изглеждаше по-скоро побъркан, отколкото сладък. Джуд си тананикаше някаква тиха, задъхана версия на песен на Спрингстийн.
– Джоузеф Листър? – изведнъж каза Лиъм, прерязвайки тишината. – Сериозно ли? Той?
Дунди се скова до мен.
– Този мъж е бил герой. Той е бил от първите изследователи на произхода на инфекциите и стерилизацията.
Лиъм се взираше в подвързията от изкуствена кожа на книжката на преследвач на Дунди и внимателно подбираше следващите си думи.
– Не можа ли да измислиш някой по-свеж? Някой, който да не е стар, мъртъв бял човек?
– Неговата работа е довела до намаляване на следоперативните инфекции и до по-безопасни хирургически практики – настояваше Дунди. – А ти кого щеше да избереш? Капитан Америка ли?