– Стийв Роджърс е доста готино име – Лиъм му върна книжката. – Всичко това... ти придава изключителен бобафетовски ореол. Не знам какво точно да ти кажа, Дунденце.
„Кажи, че всичко е наред – помислих си аз, спомняйки си страха в гласа на Дунди, когато си бе признал, че е предал онова дете. – Кажи му, че разбираш защо го е сторил. Дори и да не е така.“
– Какво? – подигра се Дунди, а гласът му бе една нотка по-тих от необходимото. – Да не би веднъж и ти да нямаш думи?
– Не, аз просто съм... – Лиъм прочисти гърлото си – Вероятно съм благодарен, че си дошъл да ме търсиш... и заради това ти се е наложило да постъпиш... така. Знам, че не е било... Знам, че не ти е било особено лесно.
– Ох, защо не млъкнете и не се разцелувате? – размърмори се Вида и се облегна с мъка на дънера. Никога нямаше да си го признае на глас, но знаех, че раните по гърба ù я изяждаха жива от болка. – Опитвам се да си наваксам съня, който загубих, когато започнахте да си пищите един на друг като котки, подивели от жега.
– Госпожице Вида – поде Лиъм, – някой някога казвал ли ви е, че вие със сигурност сте сметаната върху мелбата на живота?
Тя му хвърли гневен поглед.
– А на теб казвали ли са ти, че главата ти е като молив?
– Това е физически невъзможно – измърмори Дунди. – Той щеше да е...
– Всъщност – започна Лиъм – Коул веднъж се опита да... Какво?
– О, прощавай – извини се Дунди. – Изглежда, че средата на изречението ми прекъсна началото на твоето. Продължавай!
– Да разбирам ли, че вероятно не искаш да чуеш за онзи път, в който се опита да промуши главата ми през оградата на съседа...
– Много кръв ли имаше? – попита Вида с внезапен интерес. – Да не загуби ухо?
Лиъм постави ръцете си край ушите, показвайки, че и двете са все още твърдо прикрепени към черепа му.
– Значи, не – разочарова се тя. – Тогава никой не иска да слуша тъпата ти история.
Нощта се спускаше бързо. Следях движението на слънцето през дърветата отгоре. Слабата оранжева светлина бе пометена от снежния под на гората, докато най-накрая не избледня в сънливосиво, а цветът ни принуди да се скрием обратно в палатката.
Вида лежеше по гръб, държеше Разговорника във въздуха и го мърдаше, за да попадне на място, където има сигнал. Опитваше се да изпрати ВСИЧКО НАРЕД // ЦЕЛТА ПОСТИГНАТА в отговор на поне десет съобщения ДОКЛАДВАЙ СТАТУС, които ни очакваха в момента, в който успя да го включи към мрежата преди няколко дни. Ако Кейт беше толкова неспокойна да се свърже с нас, колкото и Вида, то имах чувството, че щяха да ни чакат поне още десет съобщения, когато съумеехме пак да закачим Разговорника към мрежата.
– Нищо ли? – попитах аз.
С въздишка на раздразнение тя го остави да падне на гърдите ù и поклати глава.
– Може да сработи, след като излезем от планините – добавих аз, но тя като че ли не се утеши от тази мисъл. Хвърли ми бърз поглед от другия край на тъмната палатка.
– Ти пък откога взе да пиеш от наполовина пълната чаша?
Изсумтях и притиснах лице надолу към ръцете си при следващия остър пристъп на болка в гърба ми.
– Боли ли те? – попита Дунди и сложи ръка на раменете ми, за да ме задържи долу, докато с другата мушкаше и ръчкаше шевовете ми.
В отговор успях да издам още едно сумтене.
– Отново ще го дезинфекцирам – предупреди ме Дунди.
– Супер!
След това се настанихме в някакво тихо спокойствие, което бе в контраст с талазите от ветрове навън. Щом свърши с мен, Дунди взе една книга – Белия зъб – и се разположи върху спалния си чувал, за да почете. Аз лежах по корем, опитвайки се да се насиля да заспя.
Джуд се появи отново на входа на палатката с фенерчетата, които го бяхме изпратили да събере от колата. Къдравата му коса беше покрита с дебел пласт сняг, който той реши да изтръска върху всички нас. Това бе първата усмивка, която го зърнах да пуска от... дни? Седмици? Но когато погледите ни се срещнаха, Джуд отмести своя встрани и седна до Лиъм, за да продължат играта си на война.
Колкото по-дълго тишината властваше помежду ни, толкова по-съкрушителна ставаше неловкостта между нас. Вида също беше започнала да придобива онзи опасен блясък в очите – усмивка, която прогресивно се превръщаше във все по-лукава, колкото повече гледаше към главата на Дунди.
– През ума ми мина една мисъл – каза изведнъж Лиъм.
– Вероятно се е чувствала доста самотно – допълни Дунди, докато обръщаше страницата на книгата си.
Лиъм врътна очи.
– Става късно и си мислех, че трябва да се редуваме, за да пазим. Да си направим смени. Съгласни ли сте?