Аз кимнах.
– Младият Джуд и аз ще застъпим първи – обясни ни Лиъм. – Руби и Дунди са втори. А Вида може да остане на опашката.
Щеше ми се да протестирам срещу подреждането, но Лиъм изглеждаше така, сякаш се бе подготвил за предизвикателството, а аз просто нямах сили.
Цяла нощ ту чезнех в съня, ту се връщах. Въртях се и се усуквах в одеялата, които ни служеха като чаршафи в палатката. Бях будна, за да чуя как Лиъм тихо разказваше на Джуд някакъв филм на ужасите, който бе гледал с абсолютно настървение като дете.
Одеялата изшумоляха, когато те се дотътриха обратно при нас. От изтощение Джуд почти беше застанал на колене между мен и Дунди, удряйки ни по раменете, докато и двамата не се събудихме и не седнахме. После изпусна блажена въздишка, когато се сви под одеялата. Но Лиъм беше по-бавен в подхода си. Почти колеблив. Усетих как ме фиксира с очи, докато приближаваше – както човек усеща слънчев лъч, преминал през прозореца. Горещ. Концентриран.
Изправих се, докато той се промушваше под другия край на одеялото, позиционирайки се толкова далеч от мен, колкото бе възможно, без да се отказва от топлината или удобството на мекия вълнен плат, играещ ролята на постелка под нас.
За да се занимаваме с нещо, а и за да поддържаме циркулацията на кръвта си, с Дунди обиколихме набързо лагера, доволни от факта, че вятърът и снегът се бяха успокоили, макар и само за няколко минути.
– Вие оттук ли дойдохте? – попитах, като посочих към една следа, която изглеждаше по-широка от другите.
Дунди кимна.
– Тя завива и се свързва с една магистрала. Само че си мисля, че този отчастък е затворен, тъй като май няма кой да чисти пътищатата. Надявам се утре снегът да започне да се топи, защото иначе нямам идея как ще се махнем оттук.
Няколко часа по-късно, малко преди изгрев, дойде и редът на Вида. Тя се изправи в палатката и се опита физически да отърси съня от себе си, преди да се втурне с препъване навън в студеното утро. Вгледах се в малката ивица разстояние между Дунди и Лиъм и бързо се завъртях на пети, следвайки я навън.
Когато седнах до нея, Вида спря да се взира напрегнато към сечището. Като че ли не се изненада.
– Спах прекалено дълго в колата – излъгах аз, затопляйки скованите си ръце край огъня. – Просто не съм уморена.
– Аха – каза тя и завъртя очи. – Искаш ли да ми кажеш какво те тормози в действителност?
– Защо? – попитах. – Да не би реално да ти пука?
– Ако е свързано с Очарователния принц, действително не – отвърна Вида и се облегна назад. Но ако се отнася до бягството ти с двете ти приятелчета и оставянето на мен и Джудит сами да завършим Операцията, определено искам да знам.
Поклатих глава.
– Съжалявам, че ще те разочаровам, но не смятам да ходя никъде.
– Вярно ли? – сега беше неин ред да се изненада. – Тогава за какво бе цялото това шушу-мушу с бабчето?
– Той ме помоли да тръгна с тях – признах аз, – но аз не мога.
– Не можеш... или не искаш? – пожела да уточни Вида.
– Не мога – прошепнах тихо. – Не искам. Какво значение има?
При тези мои думи тя се изопна още повече.
– Ама какво става с теб?
Повдигнах рамене и продължих да галя с пръсти протърканите краища на одеялото, с което се бях завила.
– Откакто те прибрахме, се държиш като стресната котка... – видях как мозъкът ù защрака зад тъмните ù очи, които се присвиха, след като тя направи връзката.
Не знам защо въобще ми беше по-лесно да кажа на Вида или пък защо исках, при положение че не бях успяла да обеля и дума на Дунди. Може би беше, защото бях наясно, че мнението ù за мен и без това вече бе толкова ниско, че нямаше никакво значение дали щеше да започне да ме мрази малко повече.
– Стигнах твърде далеч – признах си аз. – С Нокс, с децата от лагера, с Роб.
– Как така? – попита тя. – Искаш да кажеш, че вече не е нужно да докосваш хората, за да си вършиш мозъчното вуду ли?
– Сложно е – измънках аз. – А и няма да ме разбереш.
– Защо? Защото си мислиш, че съм тъпа ли? – Вида ме ритна по крака. – Дай ми честен отговор и ако съвсем малкото ми мозъче има въпроси, ще ти ги задам.
– Това не е... – спрях се аз. Трябваше да престана да се боря с нея за всяко проклето нещо. – Ами просто... Ти нали нямаш проблем със способностите си? Искам да кажа, доколкото това е възможно. – Поправих се, след като видях какъв остър поглед ми хвърли. – Но аз мразя това, което мога да върша. Мразя го всеки ден, всяка минута. И сега, когато имам контрол над него, е по-добре, но преди... – Всяка минута се бе превърнала в кошмар наяве. Живеех живота си секунда за секунда, задържайки въздух и очаквайки неизбежното подхлъзване, което щеше да съсипе всичко. – Това не е правилно, нали? Знам, че е така. Не ми харесва чувството да принуждаваш хората да правят неща, особено когато знам, че това е противоположното на онова, което обичайно биха сторили. Не ми харесва да виждам спомените или мислите им, или нещата, които са желаели да запазят само за себе си.