Вида не престана да ме гледа нито за секунда.
– Не разбирам къде е проблемът...?
– Аз просто... навлязох прекалено навътре – казах аз. – Можех да усетя как започнах да ровя все по-надълбоко и по-надълбоко, но това нямаше значение за мен. Аз контролирах нещата. Можех да накарам когото си поискам да направи онова, което пожелая. Вече можех да накажа хората, които нараняваха мен или теб, или Лиъм... и въпреки това копнеех за още. А когато вече не ми се налагаше да докосна човек, за да го използвам, то беше, все едно ми премахнаха и последната бариера.
Тя въздъхна.
– Не че това ще те накара да се чувстваш по-добре, но онова хлапе Нокс накрая си получи заслуженото.
– Не беше само той – казах аз. – Аз бях в главата на Мейсън и си помислих... помислих си да го настроя срещу Нокс. Това бе първият ми инстинкт. Не да му помогна. А после и с Роб.
Вида не реагира, докато ù описвах детайлно какво точно се бе случило в колата – какво му бях направила, и то с най-малките подробности. Признах ù всичко. Думите се изливаха от мен и отпускаха възела, който се бе стегнал насред стомаха ми, откакто се бе случило.
– Не искам да съм като него, Вида – чух се да казвам. – Не искам да ползвам способностите си, освен ако не ми се налага, но как просто да се спирам сама?
– Заради това ли ни крещеше да те оставим? – попита тя. – За което, между другото, върви по дяволите! Да не мислиш, че съм чак такава тъпачка!
– Ами ако не мога да се спра – казах аз, – ако нещо се случи на теб? Или на Джуд, или на Нико, или на Кейт, или на Дунди, или...
„Лиъм.“ Тази мисъл преобърна стомаха ми.
Бях изненадана от последвалата тишина. Вида прибра ръце в скута си и се взря в тях, след което започна да човърка кървящите си кожички.
– Онзи, другият Оранжев – добави тя след малко. – Той бе екстра качество изрод!
– Да – съгласих се, – такъв беше. Никога не се притесняваше да вземе каквото си пожелае... от когото си поиска.
– От него ме полазваха тръпки – измънка тя. – Промушваше се в главата ми и ми шепнеше отвратителни простотии. Опитваше се да ме накара... да правя неща.
– Знам. Той... – започнах аз. Устата ми обаче най-после догони мозъка ми. – Я чакай! Какво?
– Онова хлапе... Мартин – успя да обясни тя. – Исках да кажа на Кейт, но той не ми разрешаваше да се доближа до нея.
Не знам какво беше това, което в този миг се надигна в мен – изненада може би, че никога досега не си бях представяла Мартин като онзи член на екипа ми, говорещ с Нико, борещ се с Вида за всичко, дразнещ Джуд. Съвсем дребен проблясък на ревност, че той е бил с тях, дори и при положение, че това бе продължило само няколко седмици. И най-вече ужас, че Кейт ги бе оставила на подобно чудовище.
Все още имах кошмари от пътуването си в колата с него, от усещането за първия му опит за влияние върху мен, просмукващ се в кръвта ми. Той си бе играл с мен, удряйки ме с ноктите си, а аз не бях съумяла да се защитя по какъвто и да е начин.
– Бях решила, че и ти ще си същата – тъмните ù очи откриха моите. – Но ти си нормална... Така мисля.
Засмях се безрадостно.
– Благодаря... предполагам.
– Но явно хлапето на президента е било от този тип, нали? – попита ме Вида. – Абе, какво, по дяволите, ме интересува!
– Има значение – казах ù аз. – Другото, което ме плаши, е, че някаква част от мен разбира защо те разсъждават така. Нали знаеш, че взеха всичко от нас? Защо тогава да не можем да си го върнем обратно, след като имаме тази сила?
– Ти майтапиш ли се с мен? – отвърна Вида. – Самият факт, че дори можеш да си задаваш тези въпроси, означава, че не си паднала на тяхното ниво и вероятно никога няма да го направиш. Разбирам те. Искам да кажа, че схващам защо се страхуваш. Наистина. Но ти пропускаш основната разлика между теб и онези двамата.
– Каква е тя?
– Ти не си сама – изясни ми тя. – Не си, макар и на моменти да не се чувстваш така. Имаш хора в твоя ъгъл и те те обичат лудо. При това не защото си ги накарала да го изпитват, а защото сами са го пожелали. Можеш ли честно да ми кажеш, че и онези двамата притежаваха нещо подобно? Смяташ ли, че щяха да бъдат дори наполовина толкова лоши, ако покрай тях имаше хора, които да им кажат кога да спрат.