– Не мога да престана да мисля за онези деца – казах аз, а сълзите напираха в очите ми.
– Добре – заключи Вида. – Ти трябва да си спомняш за тях и да не забравяш какво е усещането, когато излезеш от тъмнината и видиш какво си сторила. Прости си, но не забравяй.
– А ако това не е достатъчно?
– Тогава аз ще те спра – увери ме тя. – Не се страхувам от лудата ти сила. Поне вече не. – Тя се изправи и изтупа панталона си. – Отивам да се поразходя наоколо. Когато се върна, по-добре вече да си заспала, за да не се налага аз да те приспивам.
– Благодаря ти – казах аз. – За това, че ме изслуша. Сериозно.
– Не го и споменавай даже.
Изчаках я да поеме надолу по пътечката, преди да се обърна към палатката и да пролазя между Лиъм и Дунди. Бях прекалено уморена и изтощена, за да се чудя или пък да ми пука дали това беше лоша идея. Настаних се и затворих очи, позволявайки на мислите ми да се забавят и да се разлеят в мек бледосин сън.
Двайсет и четвърта глава
Толкова бях свикнала вече със странния график „спя–не спя“ в сегашния ми живот, че не бях много сигурна какво всъщност ме събуди. Не беше шум. Вида бе обратно в палатката и си припяваше тихо някаква стара песен, която почти успях да разпозная. Наблюдавах – леко дезориентирана, – докато тя радостно късаше парчета от страниците на „Белия зъб“, свиваше ги на малки топки и ги хвърляше една след друга в устата на Дунди, която се бе отворила широко по време на съня му.
Изправих се и разтърках лице, опитвайки се да почистя очите си.
– Колко е часът?
Тя вдигна рамене.
– Дявол и половина? Кой знае? Лягай обратно да спиш.
– Добре – отвърнах и се свлякох на лакти. Силното хъркане на Дунди не изоставаше от настойчивото късане на всяка поредна страница. И двамата с Джуд спяха по гръб, рамо до рамо. Промуших се обратно под завивката и се обърнах наляво. Одеялото се издърпа с мен и Лиъм остана непокрит.
Седнах отново, с натежали крайници и все още сънена. Освободих се от меката вълна. Щом половината одеяло на Лиъм бе измъкнато изпод тялото ми, внимателно го метнах в негова посока, наблюдавайки с невярващи очи как бледият прасковен плат премина с потрепване през празния въздух и се настани на земята.
– Къде е Лий? – преди това не бях съвсем будна. Сега обаче се събудих.
– Излезе навън – каза Вида, без да поглежда встрани от заниманието си.
– Навън – повторих аз, а думата беше като кръв върху езика ми. – Къде навън?
– Да се поразходи малко – отвърна тя. – Каза, че не можел да спи.
– И ти го остави да тръгне сам? – пресегнах се за ботушите си, а ръцете ми трепереха, докато ги обувах. – Преди колко време тръгна?
– Какво става? – измънка Дунди.
– Лиъм е тръгнал – обясних му.
– Какво? – ръцете му започнаха да опипват земята наоколо, докато не откриха очилата му. Той ги закрепи на носа си.
– Сигурна ли си?
– Отивам да го върна – казах аз, навличайки тъмносиния суитшърт и едно гигантско, потънало в пепел черно двуредно палто, което бяха взели по грешка при напускането на склада в Нашвил. – Вида, той каза ли ти накъде се е запътил?
– Остави го на мира – отговори тя, без дори да се обърне. – Той е голямо момче. Сам си облича бельото и дрехите.
– Ти не разбираш – настоях аз. – Той не смята да се връща. Напуснал ни е завинаги.
Устата на Вида зяпна и тя ни огледа поред. Голямата тежест на осъзнаването сякаш изкара въздуха от нея.
– Е... Поне флашката е в теб, нали? Все пак не е пълен провал...
– Ти шегуваш ли се? – извиках аз. Джуд седна, примигвайки, но сега нямах време да отговарям на въпросите му. – Къде би могъл да отиде? Ще има нужда от кола или колело. Споменал ли е нещо на някого от вас?
– Не – каза Дунди. – Аз щях да ти кажа!
– Определено не – потвърди и Джуд. – Постоянно говореше за това как всички заедно ще тръгнем утре. Може би... Искам да кажа... може и да се върне, нали? Ако го изчакаме малко?
Той можеше и да е прав. Насилих се да поема дълбока глътка въздух. Притиснах силно ръка към гръдния си кош, мъчейки се да успокоя препускащия ритъм на сърцето ми. Може пък просто да бе отишъл до водопада. И това бе възможност, нали? Лиъм никога не би си тръгнал без Дунди или някакъв вид...
Спрях се насред мисълта, забелязвайки за пръв път малкото парче хартия, което се подаваше от предния джоб на ризата му. Копчето там не беше закопчано, за да може да се промуши свитата бележка. Пресегнах се и я издърпах, преди Дунди да успее да ме спре.
Бензиностанцията край магистралата, 3 километра на юг. Ела към 6.
Смачках бележката в юмрук и му я хвърлих.