– Не знаех! – потвърди той, преди още да я бе прочел. – Наистина!
Имахме общо два пистолета, които с Вида се редувахме да носим, тъй като и Дунди, и Лиъм ги отказваха по морални съображения. Револверът бе на земята в краката на Вида, а черният полуавтоматичен си почиваше над празната раница... което означаваше, че Лиъм не го бе взел.
Разбира се – ама разбира се, – той щеше да иде на единственото място, на което имаше най-добри шансове някой друг да го забележи. Какво мислеше въобще? Че всичко ще е наред и нощта ще го прикрива?
Изстрелях се в препъващ се бяг, след като избутах настрани вратата на палатката. Дебелите подметки на ботушите ми мачкаха снега.
– Чакай ме! – извика Вида. – Руби!
Извън нашето миниатюрно убежище смразяващият въздух ме перна като прилеп в лицето. За няколко ценни секунди, колкото ми отне да се ориентирам и да се насоча към малкия път, който Дунди по-рано ми бе посочил, едри снежинки вече бяха успели да се свлекат надолу по пуснатата ми коса и да влязат в яката на палтото ми. Но те не бяха достатъчно тежки, за да покрият небрежните стъпки, които той бе оставил.
Тичах. През снежната вихрушка, сутрешната мъгла, обраслите пътеки – докато не открих магистралата. Снежното одеяло на пътя въобще не бе толкова дебело, колкото пласта, който покриваше земята в гората. Загубих от поглед следите му в момента, в който започнах да се хлъзгам по заледения асфалт, а шевовете отзад така здраво придърпваха гърба ми, че за момент останах без дъх. Залитнах напред, а дробовете ми горяха. Слънцето се издигаше на изток и само благодарение на това знаех как да насоча краката си на юг.
Минаха още двайсет минути – един цял живот на отровен ужас, – преди надолу по мъгливата магистрала да се оформи малка редичка от магазинчета и да зърна бензиностанцията, която те явно бяха подминали на пристигане тук.
Останала бях без дъх. Долната част на гърба ми крещеше от болка всеки път, когато преместех крака си напред. Павираният път изчезна в кишава мръсотия, която се плискаше леко по пищялите ми. Шестте колонки за бензин бяха блъснати надолу с лице към разбития паваж.
Зад бензиностанцията имаше паркирани няколко коли. На една от тях – камион – капакът бе отворен, като че ли някой току-що го бе преглеждал. Ако бе открил нещо, което не беше наред, имаше голяма вероятност в момента да проверява за тази част в сервиза. „Или за храна – помислих си, обръщайки се обратно към сградата. – Набира си провизии, преди да избяга.“
Задната врата на бензиностанцията бе отключена. Или по-скоро, технически погледнато, и ключалката, и дръжката бяха взривени. Тя проскърца, когато я отворих и се вмъкнах вътре.
Магазинът беше по-голям, отколкото си го представях, но бе доста по-занемарен от очакваното. Някой се бе постарал доста добре да прочисти тази дупка, но тук-там все още се намираха пакетчета с чипс. Един автомат за газирани напитки светеше и бръмчеше благодарение на последните издихания на електричеството. Пистолетът беше в ръката ми – студен и масивен, – насочен към стъклените врати на хладилниците за напитки и безкрайните графити, които прикриваха от поглед всичко, което все още беше вътре.
Движех се покрай щандовете, които започваха след касата, покрай празните картонени контейнери за сладки неща, покрай предната част на магазина, отвеждаща към сравнително новата част от сградата, на която бе написано ПЪЛНО ОБСЛУЖВАНЕ.
Късият коридор между магазина и гаража на механиците бе украсен със снимки и плакати на стари коли, върху чиито капаци бяха кацнали момичета по бански. Поех си бавна, успокояваща глътка въздух. Всичко наоколо бе гуми, бензин и масло; изглежда, нито времето, нито каквото и да било количество белина можеха да изтрият тази миризма от въздуха.
Отвън имаше още един вход към тази част. Табелата на стъклената врата стоеше обърната на НАВЪН СЪМ – ЩЕ СЕ ВЪРНА ДО 15 МИНУТИ и мило насочваше посетителите да попитат в задната част на гаража, ако въпросът им не търпеше отлагане. Имаше столове. По стените бяха окачени портрети на служители с празни очи. Имаше и различни гуми, но нямаше стъпки, шум... или Лиъм.
Острие от страх ме проряза, докато бутах с рамо вратата на магазина за части, за да я отворя. Обърнах се и се опитах да хвана тежкото нещо, преди да се затвори с гръм. И точно в това ми бе грешката – осъзнах го още докато се извръщах. В ушите си пък чух любимата фраза на инструктор Джонсън: „Не обръщай гръб на неизвестното“.
Долових изтръпване по гърба си, което разпознах секунда по-късно от нужното. Взрив от тежест се блъсна в мен и ме отпрати напред, сякаш някой ме бе подхванал отзад. Челото ми изпука в рамката на вратата. Докато падах, в очите ми просветна черно, бяло и пак черно. Пистолетът изтрака надалеч и се плъзна по цимента – извън досега ми.