В основата на врата си усетих убождане от страх, което бавно слезе на зигзаг надолу по гръбначния ми стълб.
– Здравей, мила – достигна до нас отново гласът на Албан. – Надявам се да си добре тази вечер.
Джон Албан бил съветник в кабинета на президента Грей, докато собственото му дете – Алиса, не била убита от ОМИН. Кейт ми обясни, че вината за това се превърнала в прекалено бреме за него. Когато той се опитал да извади истината наяве в някои от централните вестници – но не полираната и захаросана версия за лагерите, – никой не пожелал да публикува историята. Президентът Грей бил затегнал в желязна хватка контрола си над тях. Това било последствието от бомбардировките в окръг Колумбия: добри хора изчезвали без следа, а лошите се възползвали от всякакви сгоди.
Тъмната му кожа изглеждаше изсушена от възрастта, а торбичките под големите му очи караха цялото му лице да има вид на провиснало.
– Разбира се, за нас е чест, че ти си тук. Аз и моите съветници много бихме искали да видим обхвата на твоите способности и да си изясним как точно те биха могли да бъдат от полза на организацията ни.
Кимнах, а езикът ми беше залепнал за горната част на устата ми.
– Смятаме, че тази жена е предавала информация на хората на Грей и е саботирала в негова полза операциите, на които сме я пращали. Бих искал да изследваш скорошните ù спомени и да ми кажеш дали това е истина.
За толкова лесно ли имаше той това? Просто едно надзъртане вътре и ето ги отговорите. Изправих рамене и го погледнах през стъклото. Исках да усети, че знам, че бях наясно с факта, че той стои отвъд тази врата не за да се предпази от тази жена, а от мен.
Всичко, което трябваше да сторя, бе просто да спечеля доверието му, да спечеля малко свобода. И щом дойдеше времето, той щеше да съжалява, че ми е дал когото и да е, за да се упражнявам върху него. Щеше да се събуди някоя сутрин, за да открие, че си бях тръгнала и всяка следа от мен бе изтрита от тази дупка в земята. За мен това бе като игра на изчакване. Веднъж след като се уверях, че другите са в безопасност, щях да се махна. И да наруша сделката.
– Трябва да ми дадете специфична операция, която да търся – казах аз, чудейки се дали въобще ме чува. – Иначе може да си стоим тук цяла нощ.
– Разбирам – изпращя гласът му. – Смятам, че е повече от ясно, че това, което чуеш или видиш, докато си тук, е конфиденциална информация, до която твоите връстници никога няма да имат достъп. Ако разберем, че каквото и да е от нея е било разгласено, ще има... последствия.
Кимнах.
– Чудесно. Този агент наскоро отиде на среща с един от контактите ни, за да вземе от него пакет с информация.
– Къде?
– Извън Сан Франциско. Само толкова мога да разкрия.
– Този контакт имаше ли си име?
Последва дълга пауза. Не бе необходимо да поглеждам по-нагоре от скритото от качулка лице на жената, за да разбера, че съветниците обсъждаха въпроса помежду си. Накрая гласът му отново достигна до нас.
– Амброуз.
Двамата войници, които бяха вкарали жената вътре, се оттеглиха навън. Тя чу, че вратата се заключва, но чак когато се пресегнах да докосна завързаната ù китка, се опита да се отдръпне от мен.
– Амброуз – повторих аз. – Сан Франциско. Амброуз. Сан Франциско...
Повтарях тези думи, докато прониквах в съзнанието ù. Напрежението, което се бе натрупвало в мен от мига, в който се качих на самолета в Мериленд, започна да намалява чрез едва доловима въздишка. Усетих как леко се наклоних към нея и стремителен поток от мисли сякаш се филтрира през ума ù. Те бяха ослепително ярки. В тях имаше някакво болезнено интензивно сияние, сякаш всеки от спомените бе потапян в истинска слънчева светлина.
– Амброуз, Сан Франциско, информацията, Амброуз, Сан Франциско...
Това беше трик, на който ме бе научил Кланси. Споменаването на определена дума, фраза или нечие име често бе достатъчно, за да го изтеглиш директно от мислите на човека.
Жената се отпусна под пръстите ми.
– Амброуз – повторих тихо.
Бе обяд или някъде по това време. Аз бях агентът, а тя бе мен. И двете погледнахме набързо нагоре към стоящото точно над нас слънце. Сцената заблестя, докато аз тичах из изоставен парк, а черните ми маратонки се плъзгаха из прекалено високата трева. Пред мен имаше сграда – обществена тоалетна.
Въобще не се учудих, че в дясната ми ръка изведнъж се появи пистолет. Колкото по-добра ставах, толкова повече усещания достигаха до мен заедно с образите – тук миризма, там – звук, досег. Почувствала бях студения метал, който бе напъхан в колана на късите ми панталони за тичане, още от момента, в който проникнах в спомена.