Тогава последва топъл, познат глас, изпълнен със страх.
– О, боже мой! Извинявай, помислих... – Бледата сянка на Лиъм изскочи зад изпразненото шаси на кола, което бе поставено насред гаража. – Какво правиш тук?
– А ти какво дириш тук? – попитах на свой ред, докато търсех наоколо пистолета под работните пейки и маси. Навсякъде имаше разхвърляни инструменти и части, които събираха прах и най-вече мръсотия. – Дошъл си тук сам, без да можеш да се защитиш по какъвто и да е начин...
– Не мога да се защитя ли? – повтори той и повдигна вежда.
– Знаеш какво искам да кажа! – сведох надолу очи, прочиствайки с премигване черните и тъмни петна в тях. Заопипвах под металната маса, докато пръстите ми не се увиха около цевта. Размахах пистолета към него, за да подсиля думите си. – Какво щеше да правиш срещу един от тези?
Той се обърна обратно към колата, а устата му се изкриви леко в гримаса на отвращение.
– Май те обезоръжих доста лесно. Какво биха казали инструкторите ви за това?
Заболя ме повече, отколкото очаквах. Наблюдавах притихнала, докато той отново отворяше капака на скелета на колата, а инструментът в ръката му проблесна в сребристо. Но той не работеше. Вместо това ръцете му бяха опрени в зелената рамка. Коженото му яке се прилепи към раменете му, когато се наведе напред и провеси глава. Аз застанах с гръб към вратата – тих страж срещу всичко, което можеше да се яви.
– Значи ме откри – измънка той с напрегнат глас. – Предполагам, че трябва да благодаря на Дунди за това.
Умът му преминаваше през широк спектър от емоции – превключваше в рамките на секунди между нещо като лют гняв, мрачна вина и смазваща безнадеждност. Чувствах се така, сякаш умът му викаше моя – все едно крещеше за мен.
Притиснах горната част на ръката си към челото. Откакто се бях предала и бях спряла да се опитвам да ги ограничавам, способностите ми бяха станали по-тихи. Дори се бяха успокоили. Сега не бе момент да губя хладнокръвието си.
– Знам... – започнах, навлажнявайки сухите си устни. – Знам, че можеш да се грижиш за себе си. Но не знаем нищо за този град. Не знаем кой би могъл да дойде и мисълта за това, че си тук сам...
– Исках да бъда сам – каза той сърдито. – Исках просто... Трябваше да прочистя главата си. Далеч от тях. И от теб.
Погледнах към него, мъчейки се да разбера какво бе казал току-що, за да го отнеса към появилото се на лицето му изражение, изразяващо тотално отчаяние.
– Слушай – започнах аз, – разбирам те. Не ме харесваш, но...
– Не те харесвам ли?
Той се изсмя тихо и равнодушно. Последва втори кикот и усещането беше ужасно – това не бе характерно за него. В един момент почти се задавяше от смях. Обърна се към мен, въртейки глава. Начинът, по който дъхът му се изстреля от него, накара думите му да звучат почти като ридание.
– Аз не те харесвам – повтори той с мрачно лице. – Аз не те харесвам, така ли?
– Лиъм – започнах аз притеснено.
– Та аз не мога... Не мога да мисля за нищо или за никой друг – прошепна той. Едната му ръка се вдигна и премина през косата му. – Не мога да мисля ясно, когато си край мен. Не мога да спя. Имам чувството, че не мога и да дишам... Аз просто...
– Лиъм, моля те – призовах го аз. – Уморен си. Едва се възстанови от болестта. Нека просто... Може ли да се върнем при другите?
– Обичам те – той се обърна към мен, а на лицето му все още беше онова изражение на агония. – Обичам те всяка секунда от всеки ден и не мога да разбера защо или как да го накарам да спре...
Изглеждаше подивял от болка, което ме застави да спра намясто дори още преди умът ми да е регистрирал онова, което току-що бе казал.
– Знам, че това е грешно. Знам го до мозъка на костите си. И се чувствам като болен. Старая се да бъда добър човек, но не мога. Вече не мога да се справям.
„Какво е това?“ Неприкритата болка върху лицето му бе прекалено много, за да мога да я понеса. Умът ми отказваше да работи толкова бързо.
Ръцете ми се свиха в юмруци в джобовете на палтото. Усетих се, че вървя назад към вратата, опитвайки се да избягам от този поглед, опитвайки се да възпра сърцето си да не разкъса гръдния ми кош. „Той е объркан. Обясни му го. Той просто е объркан.“
– Погледни ме.
Не бях способна да помръдна. Нямаше къде да отида. Той вече не се криеше от мен. Усещах как чувствата му се разгръщат около него – прилив на топлина и пробождаща болка, прорязваща замаяността, която долових в мига, в който той стъпи близо до мен.