Той изчака да го достигна – мъчителна стъпка по стъпка. Усетих приток на горещ срам, който премина надолу през мен, сви гърлото ми и измъчи очите ми със сълзи. Руменина превзе и неговата шия, лицето му и стигна до краищата на ушите му. Лиъм ме наблюдаваше, а копнежът му беше гравиран дълбоко върху лицето му. Знаех каква битка води с това, тъй като и аз самата се борех с всичко, за да не се пресегна и да взема ръката му, да не прекарам палец по топлия пулс на китката му. Това нещо помежду ни бе непоносимо. Колко много ми се искаше да се престоря, че не бяхме имали друг живот извън този момент.
– Ти... – Лиъм притисна юмрук към устата си, борейки се със следващите думи. – Ти просто не искаше да си с мен ли?
Беше ми почти непосилно да преживея това.
– Как можа да си помислиш подобно нещо?
– Какво друго мога да си помисля? – попита той. – Чувствам се така, сякаш съм бил... под вода. Нямам една нормална мисъл, но си спомням това. Спомням си тайната квартира. Бяхме заедно – всичко щеше да е наред.
– Знаеш, че нямаше да е така – прекъснах го аз. – Това бе единственото нещо, което можех да направя. Само по този начин щяха да те пуснат да си идеш, а аз не можех да те оставя там.
От самото начало с Лиъм имахме някаква договорка помежду си, която живееше без думи и се поддържаше единствено от погледи и чувства. Аз знаех инстинктивно защо той взима своите решения, а той успяваше да довърши мисловните ми пътеки, все едно следваше добре осветена диря. Никога не си бях мислила, че този момент ще премине, но също така и никога не бих повярвала, че той просто не би разбрал защо съм взела подобно решение.
– Та ти дори не съжаляваш – издиша той.
– Не... – успях да отвърна покрай буцата, заседнала в гърлото ми. – Защото единственото нещо по-лошо от това да съм без теб щеше да е да наблюдавам как те те пречупват ден след ден, докато най-накрая не престанеш да бъдеш себе си или пък те изпратят на Операция, от която не се завърнеш.
– Както са направили с теб ли? – попита остро Лиъм. – И сега аз просто трябва да го приема ли? Ти ми отне правото на избор, Руби, и защо? Защото си решила, че аз не съм достатъчно силен, за да преживея участието си в Лигата?
– Защото аз не съм достатъчно силна, за да оцелея, гледайки те в Лигата! – отвърнах аз. – Защото исках след всичко, което преживя, да имаш шанс да откриеш родителите си и да изживееш живота си.
– По дяволите! Та аз исках теб! – Той хвана ръцете ми, а пръстите му така ме притиснаха, сякаш по този начин щях да успея да разбера болката му. – Повече от всичко! А ти просто... влезе с взлом в ума ми и запечата всичко, все едно си имала това право или аз не съм имал нужда от теб. Това, което ме убива, е, че ти имах доверие, бях убеден, че и ти знаеш това. Всичко щеше да е наред с мен, защото ти щеше да си там... до мен!
Колко пъти си бях повтаряла и тази версия? Но чувайки я сега, беше като да притиснат нож в гърлото ми – острие на бръснарско ножче, върху което нямах избор и трябваше да се облегна.
– В главата ми е толкова кално, че нищо не се връзва – той направи крачка назад и падна долу, свивайки се. – Дунди бе ранен, Зу е някъде там, „Ийст Ривър“ изгоря и всичко след това е като един кошмар. А ти... Ти си била при тези хора през цялото това време. Можеше да ти се случи какво ли не и аз така и нямаше да разбера за него. Знаеш ли какво е да почувстваш подобно нещо?
Аз също се свлякох на колене пред него. Ударих земята толкова силно, че сълзите, които се бяха вкопчили в миглите ми, най-после се раздрусаха. Чувствах се изтощена. Празна.
– Не мога да поправя това – казах му аз. – Знам, че обърках всичко, но няма как да се върна назад, нали? Наясно съм. Но твоят живот за мен беше по-ценен от онова, което исках, и това беше единственият начин, който можах да измисля, гарантиращ ми, че няма да ти щукне да се върнеш да ме търсиш.
– Кой казва, че щях да го сторя? – знаех, че го изрича с жестокост, че беше проява на слабост. Онова, което желаеше, бе да изпитам същата болка, която беше повалила и него. Но в думите му нямаше достатъчно отрова, за да ме ужилят. Той просто не бе способен на нея.
– Аз щях да разруша цялата скапана държава, за да те намеря – казах нежно аз. – Може би ти наистина щеше да си тръгнеш. Може би ти наистина нямаше да се върнеш да ме търсиш. Може би наистина съм изтълкувала всичко погрешно. Но ако усещаше дори четвърт от това, което изпитвах аз... – Гласът ми трепереше. – Знаеш ли, че през цялото време се чудех дали всичко не стана, тъй като изпитваше жал към мен. Тъй като ме съжаляваше или пък си имал нужда от друг човек, когото да защитаваш.