– И не можа ли да откриеш друга причина? – прошепна той свирепо. – Дали не можеше да е защото те уважавах заради това как се бориш, за да оцелееш? Защото виждах колко добро е сърцето ти? Или пък защото беше забавна и смела, и силна, и ме караше да се чувствам така, сякаш и аз бях всичките тези неща, дори и когато не бях сигурен дали го заслужавам?
– Лиъм...
– Не знам какво да кажа или да направя – каза той, клатейки глава. – Имам чувството, че това така и не е приключило за мен. Разбираш ли ме? Не мога да забравя, че това се е случило. Не мога да те мразя. Не мога! Не и когато толкова искам да те целуна. – После продължи, но толкова неясно, че почти не успявах да го разбера. – Защо не ми отне всичко? Защо освен спомените не ми отне и чувствата?
Взрях се в него, а от объркване умът ми се изпразни.
– Ужасно е – ужасяващо е – да срещнеш непозната и да изпитваш към нея нещо толкова силно, което всъщност кара сърцето ти да спира, а ти нямаш и идея защо. Никакво обяснение. Чувствата са тук и дращят по гърдите ти, искат да излязат навън. Дори сега, дори само като погледна към теб, усещам как те ме смачкват – заради това колко много те искам, колко се нуждая от теб и колко те обичам. Но ти дори не съжаляваш. Ти просто очакваш да се съглася с факта, че си избрала да пожертваш живота си за моя.
Светът около нас се бе оттеглил толкова надалеч от нашата капсула нещастие, че бях забравила, че някога е съществувал, че ние сме покрай магистралата на открито, изложени на смразяващия студ и на преминаващи очи. Реалността се завърна под формата на мотор на кола, свирещ клаксон и фарове, насочени право към нас.
Изправих Лиъм на крака, пресягайки се към закътания в джоба на палтото ми пистолет, но вече можех да видя колата – познатия мръсен жълто-кафяв ван на Дунди. Той поднесе и спря на няколко метра от нас, изхвърляйки експлозия от сняг.
Дунди изскочи от шофьорската седалка и остави двигателя да работи.
– О, слава на господ! Видях ви двамата на земята и реших, че сте се изпозастреляли.
Обърнах гръб и на двама им, избърсвайки бузите си с ръкавите на палтото. Долових как зад мен Дунди вдишва рязко. Пръв проговори Лиъм, а гласът му бе плашещо спокоен.
– Ела вътре за секунда. Има малко храна, която можем да вземем.
Не исках да ги последвам. Не исках да влизам и в колата. Не можех да помръдна. Караницата, ако дори можех да я нарека така, ме бе изтощила толкова, че виждах двама Джудовци, които изскочиха от колата и тръгнаха към мен.
– Руу? – той звучеше изплашено.
Физически се разтресох, за да си избистря главата.
– Всичко е наред.
– Какво стана? – прошепна той, като притисна утешително ръка към гърба ми. – Вие двамата карахте ли се?
– Не – успокоих го аз. – Той просто вече си спомня.
Обърнахме се и видяхме как Дунди се спъна, докато се опитваше да не изостава от Лиъм, който го дърпаше към бензиностанцията. Той погледна назад към мен с широко отворени очи, а Лиъм ритна вратата с крак, за да я отвори. Трясъкът, който издаде при удрянето си в противоположната стена от бетонни блокчета, бе достатъчен, за да изкара и Вида от колата.
Отне две или може би цели три секунди и след това крещенето започна. Навлезли бяха достатъчно навътре в магазина, така че не можехме да разберем какво точно казват, ала някои особено щекотливи думи изскачаха и се повтаряха от време на време – Как можа?... Защо?... Тя, тя, тя.
– По дяволите! – Вида се обърна към мен, а ръцете ù непоколебимо се мъдреха на кръста ù. – Казах ти да оставиш хлапето на мира. Какво си му направила?
От усилието да не избухна в сълзи усещах кожата на лицето си опъната и гореща.
– ... пълен идиот! – крещеше Лиъм. – Защото аз се чувствам като пълен тъпак!
– Той знае ли? – попита Вида. – Каза ли му?
– Не... Мисля, че си спомня. Или аз му върнах спомените. Или пък в действителност не съм му ги и взимала. Не знам. Не иска да говори с мен. Вероятно никога вече няма да ми проговори.
– Не смятам, че това ще стане така – изрази мнение Джуд. – Просто сигурно е изумен. Като че ли...
– Като че ли какво? – прекъсна го Вида.
– Някаква част от него те е помнела. Той толкова се разстрои, когато те открихме, и бе решил, че ще умреш. Помните ли?
– Защо наистина тогава се държеше като такъв кретен? – попита Вида.
– Помисли само. Той знаеше, че Руу е от Лигата, но с нея се държеше по-различно, отколкото с нас, нали? Може би, когато е край теб, доста се обърква. Мозъкът му му говори едно, а инстинктите му – нещо напълно различно.